„Господи, научи ни да се молим“ /Лука 11:1/

Начало на нашето спасение е молитвата: тя е най-великото благо на земята, дарувано ни от нашия Създател; тя е благоговейно устремяване на човешката душа към Бога или сърдечна беседа на човек с Бога, по време на която човек е пред Бога, намиращ се невидимо при Него, и излива пред Него чувствата на своята душа. В Стария и Новия Завет има много указания за необходимостта от молитвата, за нейното огромно значение, което напълно се потвърждава с примерите на Спасителя и Неговите апостоли, прекарващи дни и нощи в молитва. С молитва ние можем всичко да измолим от Господ, и затова тя е наречена майка на всички добродетели. Ако желаем да се утвърдим в някаква добродетел или да се избавим от лоши навици, суетни увлечения и прочее – всичко това се постига с молитва. Молитвата е ангелско дело: както светите ангели непрестанно славословят Господ, така и ние, грешните, трябва ден и нощ да викаме към Господа от дълбочината на сърцето си, да изливаме пред Него нашите моления в скърби и радости и във всички събития на нашето земно съществуване да прибягваме към Него, нашия Спасител, при Него да търсим помощ и утешение, защото Той е единственият Утешител на душата. Без Него в никого и в нищо няма да намерим нито отрада, нито прибежище, нито спасение.
В живота на човек няма нищо по-скъпо от молитвата: тя и невъзможното прави възможно, трудното – леко, неудобното – удобно. Молитвата е толкова необходима за човешката душа, колкото въздухът за дишането или водата за растенията. Който не се моли, той се лишава от общуване с Бога и се уподобява на сухо, безплодно дърво, което отсичат и хвърлят в огън (Мат. 7:19). Който не се моли, той не получава Божието благословение за своите дела, според казаното: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ:“ (Пс. 126:1).
Нещастие е за слепеца, че не вижда светлината, но много по-голямо нещастие за християнина е да изгуби разположение към молитвата, да лиши своята душа от божествената светлина: в такава душа се въдворява мрак, а след излизането й от тялото, тя ще наследи вечния мрак.
„Когато отиваме да застанем и заговорим в молитва на нашия Цар и Бог – казва свети Йоан Лествичник, – да не пристъпваме към това неподготвени, да не би да ни види отдалече нямащи оръжия и без облекло, прилично за среща с Царя, и да заповяда на Своите раби и служители да ни вържат, да ни отхвърлят далече от Неговото лице, да раздерат хартията, на която са написани нашите прошения и я хвърлят върху лицето ни; и за това, когато пристъпваме към беседа с Бога, трябва да отхвърлим от себе си всичко житейско, да не обръщаме внимание на никакви помисли, които по време на молитвата възстават с особена сила“.
Човек, когато се моли, е също като войн на бойното поле; това е времето на придобиване скъпоценни минути на духовно купуване за този, който противодейства на врага и без да обръща внимание на неговите внушения, усилва молитвата, труди се, подвизава се, призовавайки на помощ Вдъхновителя на подвизите – Господ. Вражеските изкушения по време на молитвата са безчислени: той в тези минути ни напомня такива житейски дела, изпълнението на които ни се представя като необходимо и неотложно, а неизпълнението им – като свързано със съществени загуби. Но ако искаш твоята молитва да бъде чута, не обръщай внимание на нищо, а за това, което ти е наистина необходимо, Божията благодат ще ти напомни и след молитвата. А дори и да се случи нещо да се забрави и да се претърпи от това някаква вреда в житейските дела, то тъй като това е станало заради Бога, Той, Всеблагият, ще въздаде за това стократно. Бъди по време на молитвата глух, сляп и ням към всичко и всички, освен към Бога. Началото на молитвата, според свети Йоан Лествичник, се състои в това да прогонваме помислите при самото им появяване; средата е това състояние, когато нашият ум не се разсейва от помисли, а съвършенството на молитвата се състои в устремяването към Бога на цялото наше същество.
Ставайки от сън, първата ти мисъл да бъде благодарение на Бога. С тази мисъл отивай на сън, имайки на ум, че твоето легло може да стане и твой ковчег. Прощаването на обидите, даже и на най-тежките, е необходимо за успеха в молитвата, помнейки думите на апостола: „Слънце да ви не залязва гневни“ (Еф. 4:26).
Ангел Божий открил на един от монашестващите следния богоприятен начин на молитва: „Преди всичко да принесем на Бога искрена благодарност; след това да изповядаме своите грехове с искрено покаяние и накрая да представим на Небесния Цар нашите прошения“.
Виждаме от светото Евангелие, че съдията изпълнил молбата на вдовицата, убеден само от нейната упоритост (Лука 18:5); също и един човек, който в началото отказал на молбата на своя приятел, но когато този не си отивал и продължил да го моли, то той накрая отстъпил на неговата настойчивост. С тези притчи Господ ни учи как трябва да постъпваме, за да получим просимото.
Кое може да е по-блажено от това, да се прилепим към Господ и да сме постоянно заедно с Него? „Който се занимава с някаква работа – казва свети Йоан Лествичник, – и когато настане време за молитва, той продължава да върши работата, той бива осмеян от бесовете, защото тези крадци се стараят чрез времето за други дела да ни лишат от молитвата. Изоставянето на молитвата причинява на душата невидима смърт. Прилягайки към молитвата, бъди и много милостив, чрез тази добродетел още тука ще получиш стократно и ще наследиш вечен живот, а бидейки свързан със страстта на сребролюбието, няма да можеш никога да се помолиш чисто. Не оставяй молитвата дотогава, докато нейният огън и водите от сълзи сами по себе си не си отидат, защото, може би, друго такова време за прошка на твоите грехове в целия си живот няма да получиш. Ако ти си изпитал сладост от някои думи на молитвата, продължавай ги, защото тогава твоят Ангел-пазител се моли с тебе. Свети Нифонт веднъж видял някакъв монах, който, вървейки, си казвал молитвата, а тя като огнен пламък излизала от душата му и достигала до небесата – монахът вървял съпровождан от Ангела, държащ в ръцете си огнено копие, с което прогонвал бесовете от монаха.
Свети Макарий Велики обяснява с пример по какъв начин Господ ни дава дара на молитвата заради нашето старание да се молим: „Макар малкото дете – казва той – и да не може да направи нищо, но то движи ръце и крака, плаче и на майката й дожалява за него, тя се радва, че детето с усилие и плач я търси и понеже детето не може да дойде при нея, то тя сама, поради любовта си към младенеца, идва при него и с голяма нежност го взима, приласкава и храни. Същото прави и човеколюбивият Бог с душата, която Го търси“.
„Непрестанно се молете“, казва свети апостол Павел /1 Сол. 5:17/. „Молете се да не паднете в изкушение“, ни казва Христос /Лука 22:40/. Непрестанната молитва не се заключава само в това да се молим непрекъснато с уста, а трябва постоянно да помним за Бога и да Го съзерцаваме винаги пред себе си. Той е, Който наблюдава всичките ни дела, намерения и мисли, поради това по време на всякакви занятия трябва да се приучаваме по-често мислено да произнасяме Иисовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“. Или: „Пресвета Богородице, спаси ме“. За Иисусовата молитва от светите отци има изложени подробни ръководства в книгата „Добротолюбие“ и в други съчинения.
Каквото и да правиш, ти при всяка възможност по-често призовавай Божието име, за всичко благодари на Бога, за радостите и скърбите, тъй като всичко ни се изпраща за наше добро. Тогава ще се освети целият ти живот и ще стане непрестанна молитва.
Няма да оставим без внимание ежедневно произнасяните от нас думи в молитвата „Отче наш“: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ /Мат. 6:12/. Подобно на това е казано също и на друго място в светото Евангелие: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:14-15). Следователно, ако ние имаме срещу някого в сърцето си злоба, то, докато не се помирим, нашата молитва ще е безплодна.
Ако с някого сме се скарали, но сме уверени в своята правота, ние винаги трябва първи да търсим помирение, но ако и след всичко това тези, които са ни оскърбили не пожелаят да се помирят с нас, тогава ние вече няма да носим отговорност пред Бога, защото искрено сме желали и търсили помирението.
Трябва да се молим не само тогава, когато сме разположени към молитва, но да се молим и тогава, когато не ни се иска да се молим, когато леност, сънливост, грижи, суети и прочее ни отдалечават от молитвата; и ако въпреки цялото това пълчище ние се молим, подвизаваме се, принуждаваме се, борим се със себе си, то такава молитва ще премине небесата и ще достигне пред престола на Господа.
Необходимите и главни условия при молитвата са: съвършена преданост на Божията воля, съзнаване на своето крайно недостойнство и греховност и най-искрено желание да изправим своя живот, а повече от всичко – незлобие. Ако и да се случи, че някой проси и не получава, то това не означава, че неговата молитва остава нечута, а защото по Божие усмотрение молещият се бива изпитван в търпение и после, когато търпението му издържи докрай, тогава в още по-голяма степен той получава просимото. В молитвата трябва да сме търпеливи: измолването от Господ на едни или други блага е дело на не един ден. Светите отци целия си живот са прекарвали в молитва и покаяние и накрая са получавали Божията благодат. Някои се молят и не получавайки просимото, охладняват в молитвата. Но, може би, Божията милост е била вече близко до тях, когато те са изоставили молитвения труд. Случва се и така, че ние искаме и не получаваме исканото затова, защото то не би ни било в полза.

„Просите, а не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (1 Иак. 4:3). „Колкото и да са големи твоите грехове, моли се, не се отчайвай, помни какво е казал Господ: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби; защото устата Господни говорят“ (Ис. 1:18-20).
Но понякога се случва и така, че Господ промислително оставя без изпълнение молитвите на Своите раби. Така например: великият Мойсей Боговидец се молел да му бъде дарувано да влезе в обетованата земя, но не бе чут. Молел се Давид, усилвайки своята молитва с пост, в пепел и сълзи, за запазване живота на болния му син, но Господ не благоволи да изпълни неговото прошение. Да се смирим под всемогъщата Божия десница, предавайки се изцяло на Неговата света воля, която понякога оставя нашите моления неизпълнени, но по този начин приготвяйки ни в бъдещето по-добра участ.
Веднъж попитали свети Макарий Велики как да се спасим. Той отговорил: „Братя, да се преклоним пред Господ и да плачем за нашите грехове. Тези малки сълзи ще остудят огнената геена, защото грешниците, които не се каят и не плачат сега, на онзи свят ще плачат и ридаят като младенци и сълзите им ще изгарят техните тела като огън, но няма да им донесат никаква полза“.
Някои се молят дълго, но не чувстват сърдечна топлина, а други скоро получават благодатно утешение. Различното действие на благодатта в това отношение ни навежда на мисълта за мъдрото Божие домостроителство: ако дарът бъде получен без труд, то ние невинаги го ценим и лесно го губим, а придобитото чрез усилни трудове пазим като скъпоценно съкровище. Колкото и да е богоугодно, според нашето мнение, молитвеното ни прошение, колкото и да е голяма нашата скръб, от  избавянето от която ни е лишил Господ, но изпълнението на нашето прошение трябва да предоставим напълно на Божия промисъл, помнейки думите на божествения Изкупител: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Ето висок образец на най-съвършена молитва, в която е изразена безпределната предаденост на Божията воля! В случай на особени потребности трябва, според примера на Спасителя, да се молим до три пъти, както Той се е молел в Гетсиманската градина преди Своите страдания.
За обременен от страдания човек няма по-добро успокоение от молитвата! „Страда ли зле някой между вас, нека се моли“ (1 Иак. 5:13). Ако беседата с приятел ни утешава в скръбта, то много повече – беседата със Самия Създател, истинския Успокоител на душата! С труд се придобива навикът към внимателната неразсеяна молитва, и когато той бъде усвоен, то молитвата става извор на духовно утешение.
Да не пропуснем и това, че при молитвата трябва да се осеняваме с кръстния знак, което е апостолско установление. Осеняването трябва да се извършва правилно, а не както някои, които като че ли се срамуват от Кръста Господен. Небрежното прекръстване оскърбява Господ и се вменява в грях на молещия се. Следователно не само няма никаква сила, но още и радва бесовете, а трябва да служи като непобедимо срещу тях оръжие, защото дяволът трепери от кръста и в страх бяга, не можейки да изтърпи да гледа силата му, изгарян от него като от огън. Светците със силата на кръста Христов лекували болни, възкресявали мъртви, без вреда изпивали смъртоносна отрова, минавали през огън и вода, а сегашните християни, подстрекавани от лъжлив срам, влизайки в дом или сядайки на обяд, даже и не мислят да се прекръстят, като че ли те не знаят какво е казал Господ: „Който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий, кога дойде в славата Своя и на Отца, и на светите Ангели“ (Лука 9:26). Не е ли крайно безумие, не е ли тежко ослепение на душата да се срамуват от Господа и своя Създател, да се срамуват от честния животворящ Негов кръст? Този кръст, чрез който ние сме спасени и на който е пролята безценната кръв на нашия Изкупител. Да вникнем в следното: когато ние се осеняваме с кръстния знак, тогава между нас и небесния ни Отец виси на Кръста разпнат нашият Спасител. Тогава пред божествения поглед на Всевишния предстои не нашето позорно лице, покрито с греховно безславие, но венчаната с трънен венец глава на Богочовека; не нашето коварно сърце, изпълнено с всякакви нечистоти, но прободените ребра на нашия Изкупител; не нашите нечисти ръце, непрестанно извършващи беззакония, но прикованите към Кръста пречисти длани на Всеправедния Христос. Въоръжени със светия кръст, мъчениците отивали на най-страшни мъчения, като че ли в чужди тела, търпели с възторг като ликуващи. Един от най-древните писатели на християнската Църква свидетелства, че тогавашните християни, следвайки апостолското предание, при всяко действие или движение, се осенявали с кръстния знак: при влизане, обличайки се, при миене, преди и след трапеза, запалвайки огън, лягайки си, сядайки – казано накратко, при всяко действие.
Да завършим нашето слово с топла молитва към нашия Спасител Господ Иисус Христос: „Многомилостиви Господи! Удостой ни с божествения дар на светата молитва, която се пролива от дълбочината на сърцето; събери нашия разсеян ум, за да се стреми винаги към Тебе, нашия Създател и Спасител; пречупи разпалените стрели на лукавия, които ни откъсват от Тебе; угаси пламъка на помислите, който по-силно от огън ни изгаря по време на молитва; осени ни с благодатта на Твоя Свети Дух, за да Те обичаме до края на нашия живот, Тебе едничкия да обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и мисъл, и с всичките си сили, и в часа на раздялата на нашата душа от тялото, о, Иисусе Пресладкий, приеми в Твоите ръце нашия дух и си спомни за нас, „кога дойдеш в царството Си!“ (Лука 23:42). Амин.