1. Семеен живот.
2. Монашество.
3. Подвижничество.
4. Святост

1. СЕМЕЕН ЖИВОТ

ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО – ЛЕСТВИЦА НА БЛАГОЧЕСТИЕТО

Под одеянията на скръбта яви се в света радостта. Светите праотци гръб превили под неправедно обвинение,  дочакаха в своето смирение най-свиден Божи дар ­  мила рожба, която разтвори за света пътя към светостта. Оттогава човешкото тление стана път за лично спасение на онез, които в тоз живот желаят вечността и се трудят в благодатта.

От преди вековете Божият благ промисъл предопредели човекът да се зачева не в отчуждение от Бога, а в съборно общение. Затова и тайнството на брака съчетава в свещен съюз не два индивида, а две личности, в които, свързани в едно по ум, дух и благодат, се възпълва взаимно тяхната природа. Чрез тайнството на брака Църквата възсъздава онзи изначален човек в две лица, за който Свещ. Писание посочва, че Троичният Бог сътвори по Свой образ и подобие „мъж и жена“ (Бит. 1: 27). Тоест при брака се възстановява онова изначално общение на двете естества (физики) на човека  – двата пола, в което той достига своята първоначална (първосъздадената) психофизическа пълнота. В нея се уравновесяват всички човешки сили. Желанието намира удовлетворение в другия. Волята укрепва и се движи вече не теглена от желанието, а все повече от разума. Творческият Божий образ у човека достига своята съзидателност. Подготвя се хармоничната основа за появата на нови лица в света.

Извършването на тайнството Венчание, на църковния брак, е свидетелство и изповедничество на християнската вяра на съпрузите. С други думи, на безрезервното приемане на Божието откровение в света, на онова снизхождане на Бога към човеците, чрез което Бог в Своето Слово разкрива истината за света, човека и вселенското спасение и посочва на човека пътя на завръщането в бащиния му дом ­- дома на Бога Отца. Така християнският брак се явява онази основа, онази хармонична благодатна почва, върху която се изгражда личният и  специфичен за всеки човек път на спасение. Само в него може да се роди тази любов към ближния, която отвежда към честната прослава на Всевишния и Неговите промислителни дела.

Оттук и известното различие между причина и цел на брака, както и между целта на брака и тази на семейството. Светите отци на Църквата единомислено посочват като първа причина за възникването на брака естествения Божий закон, вложен в двете човешки природи, по който те се съчетават помежду си за взаимно възпълване, утеха и покорство „един другиму в страх Божий“ (Еф. 5: 21). А като втора причина ­ свързаното с първата естествено влечение помежду им, което, ако не бъде контролирано, прераства в похот. Казано по-синтезирано, причините за възникване на християнския брак са две: естествена (за съчетаване на психотелесните сили) и профилактична (за предпазване от изпадане в неестествено, греховно състояние).

Целта на християнския  брак като единение на две личности в една цялост, в един човек, възпълнен по природа от двете си начала, е естествено, в съответствие на Божията повеля да бъде достигането на нравственото съвършенство и спасението на този нов човек в две лица. Но подобно на своя Творец ­ Един Бог в Три Лица ­ благочестивите съпрузи се стремят да придобият за вечността и други лица, които да споделят единението на техния живот и да съучастват на тяхната и на вечната любовна радост. С това се очертава и другата цел на брака: благодатното умножаване на църковните членове чрез придобиването на деца.

С придобиването на поне едно дете бракът прераства вече в семейство. Тоест, лицата събрани в единство се умножават. По спасителните стъпала на благочестието родителите насочват и своите рожби, за които ясно и отговорно съзнават, че са им дар от творящия и вселюбящ Господ Бог. Като най-малка човешка структурна общност християнското семейство се освещава и приобщава чрез църковните тайнства към живота на Духа. Затова по думите на св. ап. Павел християнското семейство се нарича „домашна църква“ (1 Кор. 16: 19). То е най-малкият събор от вярващи, които са свързани помежду си и чрез допълнителната притегателна сила на родството.

Пътищата на всеки съпужески впряг към вечността са различни, както можем да се убедим от синаксариите, но те са винаги неизменно врязани в Христа, в живото нетленно тяло Христово, или Христовата Църква. В лоното на църковния брак, който, както казахме, е изповедничество на вярата, се формират и подходящите условия за личното преживяване и усвояване на истините на вярата или още ­ за възпитаване в делата на вярата. Защото светите апостоли учат, че човек се спасява не само с вяра, но и с дела на вярата. Тези дела на вярата са делата на благочестивия живот, чрез който именно се прославя името Божие сред народите. А благочестивите люде са човеците, които изковават в благодатта стъпалата към вечността. Така чрез проправяния път към спасение в резултат на богочовешкото сътрудничество благодатта се умножава от род в род и се разраства за Църквата Христова красотата на човешката природа.

Това очертава и целите на християнското семейство: отговорното отглеждане на невръстните негови членове и тяхното възпитание, както и взаимното нравствено усъвършенстване на цялата домашна църква. И тъй като с добиването на едно или няколко деца се постига едната от целите на брака, то при съпрузи, които не са обременени със силна наследствена сласт, брачното единение лесно и благодатно придобива все по-духовни измерения и прераства от телесна в духовна близост. Затова и немалко съпрузи, след като се сдобият с няколко деца, заживяват като брат и сестра. Примери за това срещаме както в църковната житиепис, така и в актуалния църковен живот на вярващите християни.

В християнското семейство съпрузите отхранват и възпитават малката личност в закона Господен, в страх Божий и по-точно, подпомагат новопридобития човек да усвои любовта Божия и тя да оживее в него. С това ясно се предначертава и целта на християнското семейство: възлизане по стъпалата на благочестието, което именно е пътят към Царството небесно (Вж. Симфония, схиархим. Йоан Маслов).

В този свой път на доближаване към Бога съборът на личности от домашната църква не е сам. Още от борбата на Яков с Бога човешкият род завоюва за себе си възможността да се изкачва по лествицата на добродетелта. Оттогава човешката смъртност се преобразява в път за спасение на онези, които жадуват да се завърнат при Бога. Всяко движение към Бога е установяване на лично отношение с Него. Затова и добродетелта на личността не е друго освен лично участие в Божията благост. Без лично съучастване на благото Божие действие добродетелта е лъжлива, лицемерна, защото реализирането на добрините се крие в Самия Бог, Който Единствен е Самото лично Благо (Мат. 19:17; Марк. 10:18). И по-точно, пътят на добродетелта се изразява чрез благочестивия живот, а благочестивият живот е в прилагането на волята Божия, която „обхваща всички добродетели“ (св. Григорий Нисийски, За молитвата 4).

Божията воля към човека се изразява чрез Божиите заповеди. А Божиите заповеди са Самото Божие Слово, което призовава човека да се стреми да стане подобен на Бога, да се богоуподоби. Затова вярващите родители са призвани преди всичко към обучаване на децата към дейно прилагане на Божията воля, а не толкова към нейното теоретично познаване: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Мат. 7:21). Те са тези, които предоставят на своите деца първия усет за любовта и истинската свобода. Те са, които ще ги поставят пред стъпалата на храма на Духа, отправяйки ги към Святая Святих на творението, към ­ свободата на вечния и единствено истински живот. Те са, които в единогласие трябва да съграждат домашната църква, да отхранват любовта помежду си и в своите деца, или още ­ да опазват жива благодатта Христова у дома си.  Защото вечният живот се вкусва като благодат. А от своя страна, Божиите заповеди, които са органично свързани с благодатта, биват спазвани чрез нейната сила. В обкръжението на своето семейство младенецът придобива своето първо лично познание за Бога. В това се крие и началото на неговия личен духовен живот и път към светостта.

Напредващите в дейната вяра опазват заповедите за слава Божия. По този начин те изразяват своята благодарност към Бога. Благодарността на искрено любещите Бога не се крие в доброто поведение, в изисканите обноски или в интелектуалните възможности и светското образование. Тя стои в основата на добродетелта, която не е друго, а самата святост.

Всяко човешко притежание произхожда от Бога и принадлежи на Бога (вж. 1 Кор. 4:7). Бог е пълнота. Той не се нуждае от нищо, но е Любов. Поради това, каквото човекът Му предоставя, Бог му го възвръща като пребогат дар. Св. Максим Изповедник казва, че добродетелта на човека се измерва с неговата благодарност. Тя е мерилото за неговата добродетел и святост (Вж. Богословски глави 5). С други думи, тя е показателят за дълбочината на навлизане в човека на благодатта Божия. Усещането за благодарност към Бога се предопределя от личното благочестие на човека. Който е благочестив, не може да не изпитва благодарност към Бога и да не Му се доверява.

Благочестивите родители отвеждат до стъпалата на добродетелта своята скъпо придобита рожба. Но на нея й предстои сама да избере дали да поеме по посочения път. Те не налагат своята воля. Само безмълвният зов на техния молитвен живот съпътства нейните първи самостоятелни стъпки. Но зовящият глас силно отеква в младенческата неосквернена душа и тя бързо, без колебание, изкачва стълбата на светостта.

Там на върха я очаква брачен венец – ­ венецът на духовното бракосъчетание. Този венец съчетава в едно цяло усилието на тленната немощ с всемогъществото на нетленната сила. И с него во век века се увенчават лицата на вярно спазилите годежния обет, за да се роди в тях рожбата богочовешка -­ Синът на помирението, Господ Иисус Христос.

Анула ХРИСТОВА

Църковен вестник, СИ, бр.21/ 2008 г.

2.    МОНАШЕСТВО

(от гр. monachos – „един“, водещ уединен живот) – човек, посветил себе си на Бога чрез приемане на обети, съпроводено с подстрижение (на косите) в знак на служба Богу. В съответствие с приетите обети, монашеството се дели на три последователни степени: расоносни монаси – подготвителна степен за приемането на малката схима; монах от малката схима – приема обет за целомъдрие, нестяжание и послушание; монах великосхимник – приема обет за отричане от света и всичко светско. Тези, които се подготвят да приемат първата степен преминават период на изпитание в манастира и се наричат послушници.

Монашеството е възникнало в III век в Египет и Палестина. Първоначално това са били усамотилите се в пустинята отшелници. В IV в. св. Пахомий Велики организирал първите общежителни манастири, и тази форма на монашеството се разпространила в целия християнски свят. Виж също Етикет на обращенията в БПЦ.

3.    ПОДВИЖНИЧЕСТВО

ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ПОДВИЖНИЧЕСКИЯ ПОДВИГ

Първа група: характерни черти на общия подвиг, които са важни за всички подвижници;

Втора група: характерни черти на частните подвизи, които поемали върху себе си едни или други подвижници.

Подвизите са изложени не според достойнството им и не в логическа последователност, а в азбучен ред.

Първа група: характерни черти на общия подвиг на подвижниците на благочестието.

1. Външните подвизи се извършвали в тясна връзка с вътрешните и с цел придобиването на Божията благодат. Те се извършвали за очистване от страстите и изпитание на вярата и не е изключено разбиране на подвига като възмездие за греховете за изцеление на душата.
2. Вътрешното трудене било основно, а външното се смятало само за средство.
3. Целият труд на подвижниците се съпровождал с твърда вяра и упование на Бога.
4. Главното и първо средство за богообщение била молитвата. Има три главни степени на съвършенство в молитвата:

а) молитва с принуждение над себе си;

б) благодатният дар на сърдечна молитва с дар на сълзите;

в) особеният дар на умно-сърдечната, съзерцателна молитва. Този трети вид молитва бил особено характерен за подвижниците, които живеели в уединение и без други грижи, ко¬ито да отнемат тяхното време и внимание.

5. За подвижниците било характерно нежалене на себе си за полза на другите и самопожертвователност за ближните.
6. За подвижниците било характерно постоянно задълбочаване и усъвършенстване на вътрешното трудене и постоянно нравствено усъвършенстване и богоуподобяване.
7. За подвижниците бил характерен безбрачен живот. Ако и да встъпвали в брак, то се ползвали от него не за дълго – или по своя воля, или поради ранната смърт на жената (мъжа).
8. За извършването на подвизите има две мери. Първата – подвиг поради страх от наказание тук, на земята, но главно – бъдещо, след излизане от този живот. Втората мяра – когато подвижникът чрез нравствено очистване, приближавайки се до Бога, извършвал подвизи вече само от любов към Бога като син, а не като раб.
9. Има основателни данни, че много подвижници могат да бъдат прославени от Църквата в лика на светиите, тъй като те вече са били прославени от Бога на земята.
10. Подвигът се избирал не по своя воля, а като послушание:

а) случвало се, подвижниците да получават преки указания чрез откровение свише, като смятали това за велика милост Божия, но никога не молели Бога за това;

б) измолвали благословението на духовни хора;

в) ако нямало кого да попитат, молели се Богу. Той да им покаже пътя: „Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си“ (Пс. 142:8).

11. Характерни са любов, вяра и молитва към прославени вече от Църквата светии и към прославяни засега само от Бога Божии угодници, прибягване към техните чудотворни мощи и пр. с надежда на тяхното молитвено предстателство пред Бога.
12. Любовта към Бога и ближните била най-първи и основен критерий за извършване на подвизите.
13. Любовта към хората и служенето на тях не зависели от тяхната национална и социална принадлежност: обичали всички и помагали, на когото трябвало и на когото могли, ако било Божия воля.
14. Много подвижници били още приживе прославени от Бога с благодатни дарове като прозорливост, целителна молитва, чудотворство и др. Мнозина от тях били прославени и след смъртта: с нетленни чудотворни мощи, изцеления и други чудеса от техните гробове или даже на разстояние, според вярата и по молитвите на хората към тях.
15. Ненавист, злоба и неприязън подвижниците имали само към безплътните врагове и никога към хората.
16. Имало несъответствие между онова, което те биха желали да направят и това, което са могли да направят (колкото и направеното от тях да било обширно).
17. Характерна за подвижниците е особената любов към Божията Майка, към нейните чудотворни икони, особено молитвено усърдие към нея за търсене на нейното молитвено ходатайство пред Бога.
18. Подвизите се извършвали по възможност в дълбока тайна и се откривали понякога само заради духовна полза на ближните.
19. Подвизите се извършвали с духовна разсъдителност, в зависимост от мярата на преуспяване и заобикалящите обстоятелства.
20. Подвизите се извършвали с искрено вътрешно самоунижаване и укоряване; целият труд и старание се смятали от подвижника за нищожни в сравнение с онова, което би трябвало да направят заради своите грехове. Така подвижниците мислели само по отношение на себе си, но не и на другите.
21. Подвизите се извършвали със смирение и раждали в душите на подвижниците смирение.
22. Подвижниците на благочестието придобивали за своя подвижнически живот в една или друга степен плодовете на Светия Дух, изброени от свети апостол Павел: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23).
23. Подвижниците били с чисто православно вероизповедание, принадлежали към светата Православна църква.
24. 1) Подвижниците се подвизавали под ръководството на опитни старци и чрез четене на светоотеческите творения; 2) Ако нямало старец, те се ръкводели от писанията на светите отци.
25. Подвижниците поради смирение и като не желаели особени дарове, като прозорливост, чудотворство и пр., при получаването на такива дарове се стараели да ги запазят в дълбока тайна и ги ползвали само по Божия воля за полза на ближните и Църквата.

Всички подвижници желаели даровете на вярата, смирението и плача за своите грехове, макар че притежавали тези дарове повече от другите хора.

26. Подвижниците чрез своите подвизи достигали до тържество на духа над плътта.
27. Подвижниците се стараели с всички сили и средства по възможност да избягват човешката слава, поради което някои се престрували на юродиви или не съвсем разумни, но това правели винаги с духовна разсъдителност, така че да не навредят на никого в делото на неговото спасение.
28. Подвижниците с търпение понасяли силна битка с безплътните врагове на човешкия род, явна и тайна, която зависела от духовното преуспяване на подвижника (колкото повече преуспявал той, толкова повече врагът нападал) и от това, доколко Господ по Своето премъдро домостроителство допускал врага да изкушава подвижника.
29. При извършване на подвизите подвижниците се надявали изключително на Божията помощ и само с тази помощ могли да ги извършат в дух на смирение и любов.
30. Най-разпространен подвиг било служенето на страдащото човечество. „Подвижниците са нужни на хората като слънцето.“ [1]
31. При подвижниците различаваме подвижнически живот деятелен [2] и съзерцателен [3]. Едни подвижници водели деятелен живот, други с времето – според мярата на духовното преуспяване – преминавали към живот съзерцателен, а трети след достигането на съзерцателния живот продължавали и деятелния живот. Съвкупността от деятелния и съзерцателния живот се смята за най-трудната от изброените три категории.
32. У подвижниците думите не се разминавали с делата.
33. Характерна за тях е любовта към отечеството и готовността за саможертва.
34. Характерна за тях е ревност за чистотата и разпространението на Православието и заедно с това религиозна търпимост към иноверните.
35. Чрез подвига се придобивала добродетел, но и добродетелта пораждала подвиг.
36. Винаги и за всичко благодарели на Бога.
37. Имали кротост към хората, но непримиримост по отношение защитата на Христа и Божиите закони.
38. Имали равнодушно отношение към повишенията и наградите.
39. Подвижниците не ги плашело, не ги тревожело, но ги радвало и възхищавало превъзходството у другите.
40. Крепостното право често принуждавало тези крепостни, които желаели да служат Богу, ако помешчикът не ги пускал, вместо да постъпят в манастир, да поемат такива подвизи като юродство, странничество, пустинничество, също и в случай на препятствие от страна на държавната администрация, родителите, мъжа (жената) и пр.
41. Подвижниците не изисквали любов от ближния, но самите те се стараели да показват любов към ближния.
42. Подвижниците били строги към себе си и снизходителни към другите: „Който е строг към себе си, той е снизходителен към другите, а който е снизходителен към себе си, той е строг към ближните.“ [4]
43. Подвижниците чрез много скърби влизали в Царството Небесно.
44. Подвижниците не се намесвали в никакви слабости на ближния, ако нямали за това право и задължение.
45. Подвижниците имали пълното съдържание на религиозната вяра, която се проявява по три начина – вяра, доверие и вярност.
46. Подвижниците смятали, че всички разколнически секти не могат да бъдат истински членове на Църквата – тялото Христово, докато не се съединят с Православната църква.
47. Подвижниците усърдно се ползвали от тайнствата на светата Православна църква и имали към тях голямо благоговение.
48. Подвижниците-учени се обучавали на небесна простота.
49. Най-любима и полезна книга за подвижниците било светото Евангелие.
50. Характерна черта на XIX столетие в Русия било наличието на опитни духовни старци, особено в Оптинската пустиня.
51. За подвижниците било характерно непрестанно самоукоряване.
52. Чистата съвест и постоянното помнене на смъртния час правели за подвижниците смъртта спокойна и тиха, ако това спокойствие не се нарушавало от грижата за спасение на някого, който оставал на земята.
53. Характерна за подвижниците била горещата любов и усърдието към църковното богослужение.

Втора група: характерни черти на частните подвизи:

1. Подвиг апостолски (мисионерство).

Това е подвиг за разпространение на християнството сред езичниците, просвещаването им със светлината на светото Евангелие. Подвижниците мисионери отначало добре изучавали езика, бита и нравите на населението, сред което им предстояло да проповядват. Със своята истинска любов и доброжелателство към всички хора, в частност към езичниците, и гореща действена молитва, с незлобие и търпение към проявленията на злоба от страна на езичниците, с непрестанно и напълно безкористно служене на тях, стигащо до самоотверженост и саможертва, мисионерите придобивали любовта, доверието и благоразположението на езичниците. Тогава те започвали широка просветителска дейност. Те проповядвали със слово и с живота си, откривали училища за деца и възрастни, строели църкви, превеждали на езика на просвещавания народ Свещеното Писание, свещените и богослужебни книги, извършвали богослужение на местния език. За разлика от мисионерите от инославно изповедание, руските мисионери подвижници от XIX столетие, подобно на светите братя Кирил и Методий и на други православни просветители, сеели християнството на почвата на местната култура и език, развивайки и усъвършенствайки ги, за да могат те да вместят дълбочината на християнското учение; никога те не се стремели да унищожат местната култура и с насилие да привнесат нова, своя, и върху нея да строят християнска проповед. Огромният, свръхчовешки труд на подвижниците мисионери и потресаващата плодотворност на тяхната проповед могат да се обяснят само с особеното съдействие на Божията благодат, която се проявявала и в чудеса, като изцеления и др., извършвани от мисионерите; подобно на това, както е било и у светите апостоли по време на основаването на Христовата църква на земята.

1. Подвиг на въздържание.

Този подвиг включва въздържание в храната и питието, в житейските удобства, дрехите, отказ от телесни наслаждения и телесен покой. Заради това подвижниците много постели, спели на гола земя, ходели зиме в тънки дрехи, а лете обратно – топло се обличали, носели железни вериги, власеница и др.

III. Подвиг на затворничество.

Това е възвишен подвиг, чужд на мълвата и светската суета, това е живот, посветен на непрестанна молитва и богомислие. Имало подвижници затворници, които в някакъв момент по Божие указание нарушавали затвора си частично или напълно за служение на хората. Но имало и такива, които никого не приемали и с никого не разговаряли, само пишели назидателни писма: имало и такива, които и писма не пишели.

1. Подвиг на мълчалничество.

Това е една от най-висшите степени на аскетизъм, която се състои:

1) във външно мълчание и въздържане на езика от думи;

2) в отричане от всички житейски помисли, в пълна съсредоточеност в Бога и всецяло потапяне на ума в божественото, в най-чисто посвещаване на всички мисли и чувства единствено на Господа. Този подвиг се предшества от подвига на безмълвието, при който е допустимо при необходимост да се разговаря.

1. Подвиг на нестежателност.

Вътрешно този подвиг означава да нямаш пристрастие към никакви земни блага, а равнодушно отношение както към загубата, така и към придобиването им. Външно той се зак¬лючава в отказ от имущество, освен от най-необходимите и насъщни вещи. Външният подвиг на нестежателност помагал на подвижниците да придобият вътрешна, истинска нестежателност.

1. Подвиг на послушание.

Подвигът на послушание е послушание на самия Бог според образа на послушение на Господ Иисус Христос на Бога Отца, с което послушание било загладено Адамовото непослушание.

Послушанието на Бога се изразява в послушание на духовните старци, светите отци и Христовата църква. В манастирите подвигът на послушание към стареца и игумена бил първият основен подвиг, от който се раждали в душата на подвижниците смирение и духовна разсъдителност.

VII. Подвиг на пустинножителство или отшелничество.

Този подвиг се състои в отдалечаване от света в „пустиня“ – „рай на сладостта“. Той бил свързан с големи лишения от храна, питие, дрехи, жилище и други жизнени удобства, с опасност от нападение на диви зверове и разбойници.

VIII. Подвиг на страдалчество.

Страдалчеството или не зависело от волята на страдалците, или те сами за себе си просели болести и страдания заради духовно преуспяване, например заради запазване на девство и др. Страдалците добре разбирали, че за тях болестта е по-добра от здравето, защото очиства душата им. Те не роптаели в телесните страдания, но винаги благодарели на Бога. Понякога още задълбочавали своите страдания.

1. Подвиг на странничество.

Това е живот по образа на Господ Иисус Христос („и когато те вървяха по пътя, рече Му някой: Господи, ще Те последвам, където и да идеш. Иисус му рече: лисиците имат леговища и птиците небесни – гнезда; а Син Човечески няма де глава да подслони“ (Лука 9:57-58). Този подвиг е свързан със скърби и страдания, като глад, студ, телесно изнуряване, болести, насмешки, ругатни, побои и др. Странниците получавали духовна полза от посещаваните от тях светини, от духовни хора, но най-вече непосредствено от Бога в молитва и търпение.

1. Подвиг на търпение.

Този подвиг се състои в търпение на болести, гонения от хора и врагове, в други страдания и лишения. Подвижниците го приемали като допуснат от Бога за полза на тяхната душа и никога не роптаели. При гонение от хората подвижниците не изпитвали в сърцето си злоба срещу гонителитс и никога не им отмъщавали. Те не осъждали, а ги смятали за намиращи се в бесовско помрачение, жалели гонителите си и се молели за тях.

1. Подвиг на физически труд.

Физическият труд тогава се смята за подвиг, когато подвижникът безкористно и много работи заради Бога и заради полза на ближните. Ето това е принуждаване към труд с преодоляване на своята немощ.

XII. Подвиг на юродство заради Христа.

Този подвиг се състои в това, да показваш себе си пред хората като неразумен от любов към Бога. Представяйки себе си като побъркани, подвижниците търпели множество неприятности, обиди, побои, преследвания и понасяйки ги с търпение, изнурявали и побеждавали страстите, изкоренявали гнева, обидчивостта, тщеславието, сластолюбието и всичко, което препятства духовното просветление. В сърцето на всекиго се гнездят тези изчадия на греха и само поради това, че няма поводи за тяхното проявление, не ги усещаме. Имало юродиви заради Христа, които с някои, но твърде малко, хора се държали разумно за тяхна духовна полза. Но мнозинството от подвижниците, юродиви заради Христа, никому не откривали себе си. Едни приемали подвига на юродството за известно време, а други – за цял живот. Подвигът на юродството и досега не е съвсем изяснен, затова не са ни понятни някои странности в поведението на подвижниците. Старицата схиигумения Мария (+ 1978) смятала подвига на юродството вече неподходящ за съвременния живот и неполезен за Църквата и за християнството.

Най-често един подвиг се съчетавал с други, например странничеството – с търпение, нестежание, въздържание, физически труд и др.

Познаването на живота и принципите, които характеризирали подвига на руските подвижници на благочестието от XIX столетие, за съвременните християни е дело много нужно и полезно, тъй като ние живеем в приблизително същите условия и техният живот може да ни бъде пример за подражание по пътя на нашето спасение, служение на Църквата и хората.

Бележки:

1. А. П. Чeхов. Письма, т. 6, стр. 74.425. М.. 1978 – Б. а.

2.Живот деятелен – път, който се състои от: пост, въздържание, бдение, коленопреклонение. молитва и други телесни подвизи – Б. а.

3.Живот съзерцателен – състои се във възвисяване на ума кьм Гос пода Бога, в сърдечно внимание, умна молитва н съзерцание на духовните неща – Б. а.

4. Светителят Антоний, архиепископ Воронежки и Задонски – Б. а.

Из книгата: Ловчански митрополит Гавриил. Характерни черти на подвига на руските подвижници на благочестието от XIX век. С., 2004, сс. 313-324 (със съкращения).

4.    СВЯТОСТ

Едно от фундаменталните понятия на християнското учение. Основният му смисъл се състои в причастността на човека към Бог, неговата обоженост, в преображението му под действието на благодатта Божия.