Думата тайнство (μυστήριον – от гр. глагол μύω- затварям очи) означава недостъпно или скрито за човешкия разум действие. Под тайнство в Новия Завет се разбира особен род свещенодействие, при което, под форма на външни видими знаци, се преподават на християните невидими благодатни дарове.

Църквата учи, че Господ Иисус Христос е установил седем тайнства. Това число съответствува на седемте дара на Св. Дух (Ис. 11:2-3), седемте хляба, чудно нахранили няколко хиляди люде (Мат. 15:36-38), седемте златни светилника, седемте печати, седемте тръби (Откр. 1:12-13, 16; 5:1; 8:1 и др.), а също така и на потребностите на нашия духовен живот. Така напр., в тайнството Кръщение се съобщава благодат, която очиства и възражда духовно човека; в тайнството Миропомазване се дава благодат, която укрепва християнина в духовното му възлизане на горе към Бога, а в тайнството Елеосвещение се получава благодат, която изцелява човешки недъзи и т.н.

Кръщение

Миропомазване

Изповед

Причастие (Евхаристия)

Елеосвещение

Брак

Свещенство

Тайнство Кръщение

Кръщението е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което, чрез трикратно потапяне във вода и при произнасяне от страна на свещенослужителя на установената молитвена формула, се заличава първородният грях у кръщавания и му се дава красотата и силата на благодатния вътрешен живот. Кръстеният става християнин, чадо на Бога и член на Христовата църква.

Св. Кръщение е първото и най-необходимо тайнство в Църквата. Не приелите св. Кръщение не могат да приемат другите тайнства.

Господ Иисус Христос е установил това тайнство след възкресението Си и малко преди възнесението Си, когато казал на апостолите Си знаменателните думи, записани от евангелиста Матея

„И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.“ (Мат. 28:18-20).

В апостолско време бил кръщаван всеки, който изповяда вярата си в Христа и изяви желание да бъде кръстен. Методична подготовка на кандидатите за кръщение не е имало. Още от края на I век, обаче, Църквата установила специална подготовка за желаещите да бъдат кръстени. За тази подготовка се говори в „Дидахи – Учение на дванадесетте апостоли“. Християнската катехеза била „учение за двата пътя“, т.е. учение за пътя на живота и за пътя на смъртта. Така учил и св. апостол Павел своите последователи. Св. Юстин Философ също говори в първата си апология, от средата на П-я в., за такава подготовка, като необходима за желаещия да бъде кръстен. Ориген свидетелствува за същото в третата глава на съчинението си „Против Целса“.

Кандидатите за катехумената били препоръчвани от добри християни. Приетите оглашени трябвало да се откажат от всичко, което не е в съгласие с християнската вяра. Катехуменатът продължавал две или три години. Оглашените изучавали християнската наука под ръководството на дякони и дякониси. Същината на християнското учение се предавала устно в къси формули; оглашените трябвало да ги запаметят точно.

Учението на Църквата не се съобщавало на оглашените, особено в началото на тяхното обучение, напълно. Някои обреди и истини, напр. като тези за св. Причастие, не им се съобщавали до деня на кръщението им. Това налагала т.н. тайна. дисциплина, Distiplina arcani, която била спазвана до VI век.

Децата на родители християни били кръщавани още на втория или третия ден след раждането им. Някои християни оставяли децата си некръстени до осмия ден, съобразявайки се с ветхозаветната практика – обрязването да се извършва на осмия ден от раждането. Св. Киприян, от името на седемдесет и трима африкански епископи на Картагенския събор, станал в 252 г., осъдил това отлагане на тайнството Кръщение.

Към края на III в. кръщението на децата непосредствено след раждането им било вече напълно затвърдена практика.

Първоначално кръщаването се извършвало почти навсякъде; не било свързвано с определено място. За това свидетелстват Дидахи, първата Юстинова Апология и Тертулиян, в съчинението си „За кръщението“. През III в., обаче, то се извършва в специални баптистерии, т.е. кръщални, в навечерието на големите празници Богоявление, Великден и Петдесетница.

В последните седмици преди кръщението си, оглашените полагали специален изпит; след него били допускани в групата на знаещите и започвала усилената им подготовка за самото тайнство Кръщение: пост, молитва, заклинание и прочие.

В навечерието на кръщението си, оглашените се молили, чели свещени книги и публично изповядвали вярата си. В неделя сутринта, на разсъмване, когато започвали да пеят петлите, епископът благославял кръщелната вода, в която ще бъдат потопявани оглашените.

Катехумените, щом приближавали до баптистериите, се обръщали на запад, „страната на тъмнината“, и се отказвали от сатаната и от неговите прелести. След това снемали дрехите си и влизали в басейна. Там те се обръщали на изток, към изгрева на слънцето, защото Христос е светлина от изток, и, на трикратното запитване от епископа, всеки един от тях трикратно отговарял с изповядване на вярата си и се потапял три пъти в кръщалната вода, поне до кръста; в това време предстоятелят произнасял формулата на кръщението. Кръстеният излизал от басейна, приемал помазване и се обличал в бяла риза, в знак на невинност; тази риза той носел цялата седмица след приемането на св. тайнство Кръщение. От тук произлязло и името на седмицата, която следва непосредствено след Великдена – Светла седмица.

В древната Църква, веднага след тържественото кръщение се извършвало миропомазването. Новопокръстените били отвеждани в стая, съседна на баптистерия, там епископът призовавал над тях благодатните Дарове на Св. Дух и ги помазал със св. миро. С този акт неофитите – новопросветените напълно се причислявали към християнското общество и могли да присъстват на цялата св. Литургия.

На много места, непосредствено след кръщението и миропомазването, се отслужвала св. Литургия. На някои места, като Александрия, Картаген и Рим, на неофитите поднасяли питие, смесено с мляко и мед, за да обозначат с това тяхното духовно детство.

Тайнството Кръщение в най-древната Църква първоначално било извършвано само от епископа; когато, обаче, катехумените се увеличили, то се извършвало и от свещениците и дяконите, а в извънредни случаи – дори от мирски лица.

Последование на тайнството Кръщение

Тайнството св. Кръщение се предхожда от оглашение. Подготовката към кръщаването на иноверците обикновено се извършва в предверието на храма, за да се изрази мисълта, че лицето, което не е приело св. Кръщение, не е член на Църквата Христова. Подготовката пък към кръщението на малки деца се извършва в средната част на храма.

Блаж. Августин казва, че още от най-древни времена в Църквата Христова били кръщавани и децата. Такава била практиката на отците и тя щяла да пребъде до свършека на света.

Тъй като малките деца не знаят вярата Христова, Църквата наредила всяко от тях да има свой кръстник, духовен баща, който да бди над него, да го ръководи в духовния му живот и да го подпомага да изпълни дадените при кръщението обещания. По стар християнски обичай в много църкви, кръстниците постили преди кръщението на детето, което те възприемали от св. купел. За това се говори и в „Дидахи“ – Учение на дванадесетте апостоли.

Свещенослужителят изрича християнското име на кръщаемото дете. Прието е да се дава на кръщаемия име на някой светия, който да бъде негов духовен покровител и да му служи винаги като образец за подражание. След това той обръща детето на изток, духа три пъти в лицето му, за да прогони духовете, подвластни на злоначалника в света и осенява челото и гърдите му за пръв път със знака на кръста. Свещенослужителят по-късно пита кръщавания отрича ли се от сатаната, врага на човешката душа. Кръстникът дава положителен отговор и прочита символа на вярата.

Самото кръщение свещеникът извършва облечен в епитрахил, наръкавници и фелон. След възгласа „Благословено Царство…“, той произнася ектения и специални молитви, с които освещава водата и елея, налива няколко капки от последния във водата и, в знак на примирение с Бога, помазва кръстообразно с елей кръщавания по челото, гърдите, между плещите, ушите, ръцете и нозете. При всяко помазване той изрича слова, които разкриват смисъла на това помазване.

Когато привърши помазването, той пристъпва към самото кръщение: взема внимателно съблеченото дете, обръща го с лице на изток и го потапя три пъти във водата, като при първото потапяне казва: „Кръщава се Божия раб (или рабиня)… (името) в името на Отца. Амин; при второто: „и Сина. Амин“ и при третото потапяне: „и Святаго Духа. Амин“. Този начин на кръщение е засвидетелстван от 50-то апостолско правило. Детето се потапя три пъти в купела в спомен на тридневното престояване на Спасителя в гроба. Във веднъж осветената вода свещенослужителят може да кръсти постепенно няколко деца от един и същи пол.

Тайнство Миропомазване

Тайнството Миропомазване е установено от Иисуса Христа. Чрез помазване със св. Миро частите на тялото и при произнасяне от свещеника на тайноизвършителните думи: „Печат дара Духа Святаго“ миропомазваният получава даровете на Св. Дух, за да стане съвършен християнин и достоен воин на Христа. Това тайнство се наричало и харизмание, от гр. дума χρίσμα – помазване.

За това намираме указания в Св. Писание (Деян. 10:44; 19:6, 8:15-17, Евр. 1:9). От посочените места между другото, узнаваме и това, че в древната Църква тайнството Миропомазване се е извършвало непосредствено след тайнството Кръщение.

И днес свещенослужителят, веднага след св. тайнство Кръщение, пристъпва към извършване на тайнството Миропомазване. За целта той взема специална четчица, потапя я в светото Миро и прави кръстни знаци (помазване) на челото, очите, ноздрите, устата, ушите, ръцете и ходилата на нозете, като при всяко помазване произнася тайноизвършителните думи: „Печат дара Духа Святаго. Амин.“

След това свещенослужителят и възприемникът обикалят с детето около купела три пъти; през това време се пее песента: „Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся. Аллилуя, Аллилуя, Аллилуя“. Чете се Апостол и Евангелие. Свещеникът постригва на кръст косите на детето; това означава, че кръстеният е член на Църквата и се посвещава на Бога.

Св. Миро се приготовлява от около 25 до 57 вещества (бяло вино, розов цвят, карамфилово масло и др.), които се варят през първите три дни на Страстната седмица. През цялото време на мироваренето свещенослужителите непрекъснато четат св. Евангелие. Получената по този начин смес тържествено се освещава от предстоятеля на Църквата на Великия четвъртък, след освещаване на св. Дарове.

Тайнство Изповед

Покаянието е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което свещеникът, в името на Бога, прощава греховете на каещия се, извършени от него след кръщението му. Сам Господ Иисус Христос е дал власт на Църквата да прощава или задържа греховете на людете. Христовите думи: „На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан. 20:23) ясно предполагат изповед от грешника и присъда за опрощаване или задържане греховете от духовника. Св. Писание не ни съобщава начина, по който трябва да стане изповедта, и условията, при които трябва да се изпълни присъдата. По всичко изглежда, че Иисус Христос е предоставил на Църквата да определи това. Църквата, от първия момент на своето съществувание, не е оформила с всички подробности и чина на тайнството изповед. Той се е оформявал постепенно. Същността на тайнството, обаче, която предполага изповед и присъда, е била запазена в Църквата напълно непокътната.

Иисус Христос и св. Апостоли прощавали греховете на каещите се. Сам Господ Иисус Христос простил греховете на парализирания (Мат. 9:2), на жената, изобличена в блудство (Йоан. 8:11) и др.

В Новия Завет има много свидетелства, че през апостолско време християните са изповядвали греховете си пред Бога, пред апостолите или един другиму (Деян. Апост. 19:18, Иаков. 5:16 и др.). Не е посочен начина, по който се е извършвала изповедта: публично или тайно, единично или общо пред събранието на верните.

За тайнството Изповед се говори в Дидахи (14-та глава): на християните се заповядва да изповядват греховете си, преди да приемат Христовото тяло.

В началото на II в. св. Игнатий Антиохийски, в посланието си до филаделфийци, говори за значението на разкаянието за опрощаване на греховете. Около средата на втория век Ерм проповядва в своя „Пастир“, че тайнството Изповед е необходимо след кръщението. Тертулиян, Ориген и св. Киприян Картагенски, родени през втората половина на II в., свидетелстват, че изповедта е съществувала не като нещо ново, но като нещо вече отдавна известно на всички християни и утвърдено в Църквата Христова.

През II в. тайнството Изповед се е извършвало по следния начин:

1. Съгрешилият изповядвал греховете си на епископа или свещеника. От третия век насам, както на Изток, така и на Запад, има специални свещеници-изповедници, упълномощени от епископа, които се занимават изключително с изповядване на християните. Обикновено тези духовници били избирани измежду по-възрастните клирици, с богата духовна опитност. След частната изповед, духовникът определял дали е необходима и публична изповед. Обикновено за публични грехове се е изисквала и публична изповед, а за тайните грехове достатъчна била тайната изповед. Днес в нашата Църква се практикува изключително частната изповед.
2. Aко е било необходимо, духовникът налагал епитимия (наказание) на каещия се; тя имала частен или публичен характер. Изповедниците у нас са били предимно духовно издигнати пастири. Ако изповядалият се е слаб във вярата си християнин, те намалявали епитимията му и поемали върху себе си намалената част от нея. През първите три века частни епитимии почти не се налагали, освен в случаи, когато този, който се изповядвал, се намирал в смъртна опасност. При всяка църква съществували списъци на греховете, за които се изисквало публично наказание. Епитимиите били различни, според тежестта на греховете.

В православната Църква епитимиите са изправително средство; налагат се с цел да се поправи грешника.

3. След изповедта епископът или свещеникът полагал ръцете си върху главата на каещия се в знак на примирение и той отново бил приеман в обществото на вярващите. При това поставяне на ръцете била произнасяна от свещенослужителите специална молитвена формула за опрощаване греховете на каещия се. Тя има следното съдържание: „Господ и Бог наш Иисус Христос, благодатию и щедротами Своето человеколюбия, да простит ти, чадо, вся согрешения твоя; и аз, недостойний иерей, властию Его мне данною, прощаю и разрешаю тя от веех грехов твоих во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин“. Без произнасянето на тази молитвена формула, тайнството се е считало, а и днес се смята, за недействително.

Изповедта се извършва пред иконата на Спасителя. Изповедникът внушава на каещия се чрез молитви и увещания да разбере Божиите заповеди и се разкае за греховете си.

Прекрасното чинопоследование на тайнството изповед в българската Църква по времето на първото ни царство е щастливо запазено в цялостния си вид в Синайския глаголически молитвослов. Там са дадени и „заповедите на светите отци“ относно налагането на епитимии.

Тайнство Евхаристия

Светото Причастие, евхаристия, е тайнство, в което вярващият – под вид на хляб и вино, пресъществени от Дух Свети, – приема истинските тяло и кръв Христови.

Още от първите дни на християнството, отслужването на Евхаристията било най-важната част на богослужението и център на християнския живот въобще. Проповядването на Христовото учение, пазенето единството на Църквата и отслужването на Евхаристията са били трите най-главни задължения на йерархията. Апостолите и техните ученици, при отслужване на св. Евхаристия, повтарят това, което са видяли и чули от Иисуса Христа. „Преломяването на хляба“, за което ни говорят Деянията на Апостолите (2:42; 20:7), е именно Евхаристията, отслужвана в Йерусалим веднага след възнесението на Христа. Така е наименувана Евхаристията и в 9-та глава на Дидахи. В Първото си послание до коринтяни (10:16 и 11:23-25), апостол Павел ясно говори, че Евхаристията е установена от Христа и че в нея действително присъства Христос: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох…“ „Христос заповяда: Това правете в Мое възпоменание“ и за възспоменаване на Моята смърт.

Св. Евхаристия е безкръвно жертвоприношение. Това е ясно от Христовите думи: „Това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:28).

При извършването й са били произнасяни молитви. ВДидахи са запазени такива молитви.

В началото на II в. св. Игнатий Антиохийски казва, че Евхаристията е истинско средство за безсмъртие и знак за съединение с Христа. През средата на II в. св. Юстин Философ описва същността на Евхаристията и обреда на нейното отслужване. За Евхаристията свидетелстват св. Ириней и Климент Александрийски. В Деянията на св. Апостоли (20:7) се говори:

1) За деня, в който се отслужвала Евхаристията;
2) За произнасянето на беседа и
3) За самото преломяване на хляба.

За първи път думата евхаристия се среща около 80-та година след Христа. Юстин Философ употребява тая дума в първата си апология. Св. Климент Римски нарича Евхаристията „Приношение“ в 40-та глава на Първата си книга до коринтяни – τάς τε προσφοράς και λειτουργίας επιμελώς εηετελείσθαι.

Β първите векове християните приемали Христовото тяло и кръв след всяко отслужване на св. Евхаристия. Св. Киприян, в омилията за неделната молитва, и Ориген, в омилията върху 10-та глава на книга Битие, говорят, че християните всекидневно се причаставят. Св. Василий Велики също препоръчва всекидневното причастяване.

В Девето апостолско правило се осъждат онези християни, които без уважителни причини се отклоняват от приемането на св. Тайни. Св. Църква, снизхождайки към физическата немощ на болните, им е разрешавала да се приобщават със св. Дарове когато пожелаят. Обикновено те били причастявани по домовете им. Това се практикува и днес от православната Църква. Св. Дарове за причастяване на болни се приготовляват на св. Василиева литургия, която се отслужва на Великия четвъртък. За целта духовникът, в края на св. служба, раздробява на малки частици осветения вече Св. Агнец, поставя ги на специално триножниче върху олтарното мангалче, за да се изсушат, и след това ги прибира внимателно в дарохранителницата. Така приготвеното Причастие се именува „Сухо причастие“.

Тайнство Елеосвещение

Маслоосвещението е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което болният, чрез молитва и помазване с осветен елей, получава Божията благодат за телесно оздравяване и душевно спасение.

За това тайнство ни говори св. Апостол Иаков в посланието си – гл. 5, ст. 14-15. В творбите на св. Отци от първите три века няма коментар върху това библейско място. В трактата си „За свещенството“, св. Иоан Златоуст само цитира споменатото място от посланието на св. апостол Иакова. Има, обаче, не малко свидетелства, че помазване с осветен елей е било извършвано от първите дни на Христовата Църква. За това тайнство говори Ориген, във втората си омилия. В четвъртия век епископ Серапион, автор на евхаристичната Анафора (на евхаристичния канон), съставил молитви за четене при помазването със осветен елей, а в IX в. Арсений, епископ на Корфу, написал канона на тайнството Елеосвещение.

Съгласно с думите на св. ап. Иакова: „Да призовет презвитери церковния“, Църквата установила тайнството Елеосвещение да се извършва от няколко свещеници. Богослужебният ред на това тайнство по Требника е пригоден тъй, че да може да се изпълни от седем свещеника: четат се седем апостолски зачала, седем евангелски такива, седем пъти се помазва болния с осветен елей при произнасяне на тайноизвършителната молитвена формула и т.н. По липса, обаче, на свещенослужители и при крайна нужда, тайнството Елеосвещение може да се отслужи и само от един свещеник.

Необходими условия за приемане на тайнството Елеосвещение са главно две:

1) болният да изповяда греховете си пред свещеника; ако болестта му не позволява това, то поне да прояви чувство на дълбоко разкаяние и

2) да повярва в силата на Христа, като Спасител на душите и Лекар на телата.

Тайноизвършителната молитва на тайнството Елеосвещение гласи:

„Отче святий, врачу душ и телес, пославий единороднаго Твоего Сина, Господа нашего Иисуса Христа, всякия недуг изцеляющаго и от смерти избавляющаго, изцели и раба Твоего (името) от обдержащия его телесния немощи и оживотвори благодатию Христа Твоего…“

Тайнството Елеосвещение се извършва или в храма или – в зависимост от здравословното състояние на болния – в неговия дом.

Последованието на тайнството, за по-голяма прегледност, делиме на три части:

1) Молебно пеене;
2) Освещаване на елея и
3) Помазване болния с осветения елей.

1. При започване на молебното пеене свещенослужителите, облечени в епитрахили и фелони, се нареждат в полукръг около масичката, върху която е поставен съд с брашно или пшеница (символ на смъртта и възкресението); в средата на брашното или пшеницата се поставя кандило; около него се забождат седем пръчици, чиито краища са обвити в памук. Молебното пение има за цел да извика в душата на болния чувство на разкаяние за своите грехове.
2. Втората част е освещаването на елея, за да стане той проводник на Божията благодат.
3. Третата част е самото помазване на болния с осветения елей; то се предхожда от прочитане на седем апостолски, седем евангелски четива и седем молитви. Те имат за цел да възпроизведат в съзнанието на болния онези събития от живота на Иисуса Христа и Неговите апостоли, в които се е проявила лечебната сила Божия. Самото помазване се извършва седем пъти – на челото, ноздрите, ушите, устата, пръстите на ръката и други.

Тайнство Брак

Брачният съюз е установен от Бога. В Стария Завет той е съчетание от свещеническо благословение и народни обичаи. В Новия Завет е подчертана особената важност и значение на брачния съюз; той трябва да бъде неразривен до края на живота. Апостол Павел нарича брака „велика тайна“, уподобява отношенията между мъжа и жената на тези между Христа и Църквата (Ефес. 5:31-32), и дава наставление, какъв трябва да бъде животът на встъпилите в брак. Църквата учи, че бракосъчетанието не е само физиологична, но и етична връзка – свързват се сърцата и душите на брачущите се, за да изграждат с взаимна помощ своето спасение.

В първите времена на християнството, бракосъчетанието се е извършвало със съгласието на епископа (според св. Игнатий Антиохийски, в посланието му до св. Поликарпа Смирненски) публично (според свидетелството наТертулияна) в храма по време или след отслужването на св. Литургия (според Тертулияна – Трактат „за брака“).

Римското законодателство първоначално не разрешавало сключването на брак между свободни римски граждани и роби. Църквата, около началото на III в., определила такъв брак да се счита за валиден. Светите отци са препоръчвали християните да избягват брак с неверници, защото може да бъде опасен за вярата им.

Тайнството брак се състои от две части: 1) Обручение и 2) Венчание.

В древност Църквата извършвала, преди венчанието, вместо днешното обучение, особен вид обучение, известно под името „църковен годеж“. Такъв годеж се извършва и днес у нас на много места. Понеже църковно извършеното обучение не може да се разторгне или обезсили по друг начин, освен по същия, по който се разторгва и бракът, то в по-ново време е прието в Църквата обручението да се извършва малко преди венчанието в притвора на храма.

Обручение. В притвора на храма, годеникът застава от дясната страна, а годеницата – от лявата на свещенослужителя. Той ги благославя три пъти поотделно и им подава запалени свещи; с това напомня на младоженците, че в техните сърца ще трябва обилно да цъфтят чистота и невинност. След това, в знак на неразторжимия съюз, който ще трябва да съществува между тях, свещенослужителят взема поставените по-рано на олтарната св. трапеза пръстени за освещаване и ги надява на пръстите на младоженците по следния начин: взема пръстена на младоженеца и казва: „Обручается раб Божий (споменава името на мъжа и допира пръстена до челото му) рабе Божией (споменава името на невестата и допира същия пръстен до нейното чело) во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин.“ Това действие той повтаря три пъти и след това надява пръстена на ръката на мъжа. Същите действия свещенослужителят повтаря и при извършване обручението на невестата. Накрая кумът разменя пръстените три пъти.

Употребата на пръстени при тайнството брак е засвидетелствувано от Тертулияна.

Венчание. Свещенослужителят въвежда младоженците от притвора в самия храм, т.е. към мястото на Вечната Светлина, за да ги озари с благодатните Дарове на Св. Дух. Той поставя венци върху главите им и произнася тайноизвършителните думи: „Венчается раб Божий (името на мъжа) рабе Божией (името на жената) во имя Отца и Сина и Святаго Духа“. Благославя ги три пъти, като казва: „Господи, Боже наш, славою и честию венчай я“, Венците означават победата, която новобрачните ще трябва да изнесат над порочните удоволствия.

След прочитането на Апостола и Евангелието, свещенослужителят благославя чаша с вино и я поднася на младоженците, за да отпият по три пъти от нея. Тя им напомня, че те ще трябва с еднакви крачки да се движат по пътеката на живота и винаги да понасят задружно бъдещите отговорности пред живота.

В края на венчанието младоженците, заедно със свещенослужителя, обикалят три пъти около аналоя. През време на този обред се пеят тропарите: „Исайе, ликуй“, „Святии мученици“ и „Слава Тебе, Христе Боже“. Те говорят на младоженците, че ще трябва да развият у себе си благородно сърце и непоколебим нравствен характер, т.е. такива качества, каквито притежавали в древната Църква апостолите и мъчениците.

В древност Църквата забранявала втория брак. В една от своите книги, Атинагор, християнски апологет от II в., нарича втория брак „украшение на блудството“. Ерм във своя „Пастир“ пък казва, че мъж, който напусне жена си, поради блудство, и вземе друга, сам върши блудство. Изобщо, в началото на своето съществувание, Църквата смятала брака за неразторжим (Мат. 19:6). В по-ново време Църквата, като имала предвид немощното човешко същество (1Кор. 7:39-40 и др.), допуснала и втори и трети бракове. Богослужебният ред на различните бракове сведочи, че Църквата, и в миналото и сега, няма еднакво отношение към тях. Последованието и на втория и на третия брак е по-кратко; в него няма прекрасната възвишеност при последованието на първия брак. В днешно време бракът е не само църковно тайнство, но е и граждански договор. Последният се изгражда върху отговорността на човека пред гражданските закони, а църковният брак почива върху отговорността на вярващия пред Живия Бог.

Тайнство Свещенство

Свещенството е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което чрез възлагане на ръце върху избрани от Църквата лица им се дава благодат и власт да учат, да свещенодействат, да управляват и ръководят Божиите чада. Иисус Христос установил това тайнство, когато дал такава власт на апостолите, а в тяхно лице и на приемниците им (Мат. 28:19-20, Йоан. 20:21-23, Деян. 20:28, Ефес. 4:11-12, 1Петр. 5:1-3).

Свещенството е съвършен небесен дар, защото чрез него ръкоположеният става служител на Христа, разпоредител на Божиите тайни, посредник между Бога и людете и обладател на власт в Църквата, която е тяло Христово.

Иисус Христос избрал и упълномощил дванадесетте Апостоли да Му бъдат свидетели – да благовестят по цялата земя за Неговото учение, дела и възкресение (Деян. 1:8). Апостолите избирали и възлагали ръце над подготвени християни, за да им помагат в делото на благовестието (Деян. 6:6;  14:23). Пълнотата на апостолската власт преминала върху апостолските заместници, епископите. Епископите ръкополагали свещеници и дякони.