1.    ЛЮБОВ КЪМ БОГА

Вярата и надеждата не са достатъчни, за да издигнат човека до най-висшата степен на нравственото състояние. Невъзможно е придобиването на вярата без предана любов. За да намерим Бога, трябва да Го търсим, трябва да Го познаваме, трябва да Го обичаме. Любовта към Бога, според св. Тихон Задонски, е цялостно и неотменимо желание на човешката душа винаги да пребивава със своя Творец, Изкупител и Промислител.

Най-дълбокото основание за християнската любов към Бога виждаме в изкупителния подвиг на Христа Спасителя, по Чиито заслуги любовта Божия се излива в сърцата на християните чрез Дух Свети/Рим.5:5/. Св. Силуан Атонски казва:”Никой не може да знае от себе си, какво е Божията любов, ако Дух Свети не го научи. Показвайки такава любов към нас, Господ и от нас очаква ответна любов, защото любовта към Него е истинската нравственост. В нея ние намираме своята истинска същност.”

Любовта, бидейки по самата си природа нещо безусловно божествено, подбужда човешката душа към най-смелия полет – този към Бога. Тук, разбира се, имаме предвид най-чистата и най-висшата форма на духовната любов. Духовната любов е като че ли някакъв глад на душата по Божественото. Тя е като че въздишка, призив, молитва, отправена към духовното небе.

Според руския религиозен философ Иван Илин, духовната любов не е нищо друго, освен вкус към съвършенството или верен душевен орган за възприятие на Божественото съвършенство, както на небесата, така и на земята. Любовта към съвършеното отваря на човека очите на духа и се явява най-първият и най-главен източник на вярата в Бога. Който обича съвършеното, той го жадува и го търси. А тъй като търсеното е Бог – истинското, реално съвършенство, той Него и намира. Тогава Бог става живо средоточие на човешкия живот, негово съкровище, вече придобито, и все пак винаги търсено; и сам човек става богат, както и обладател на това съкровище, и в същото време беден, като вечно очакващ го. Тук той придобива непресъхващ източник на радост, свещена радост, духовно блаженство; и нищо външно не може да го лиши от този източник, защото той е в него самия. Човекът не противоречи на Бога като чуждо „инобитие”. Той Го възприема като тайнствен образ в себе си, той Го носи в глъбината на своето сърце, така че човек се освещава от присъстващото в него Божество, а Бог като че се излъчва от неговото сърце и неговите дела. По думите на св ап. Павел, „който се съединява с Господа, един дух е с Него” /Кор.6:17/.

Както всяка добродетел, така и любовта се възбужда у нас преди всичко от Бога; а нашата любов е отговор на Божията любов. „Ние обичаме Бога, защото Той по-напред ни възлюби” /1 Иоан 4:19/. „Истинската любов – пише св. Василий Велики – е дар на Духа”. Все пак тази любов има своите основи в нашата душа и не може да се зароди, развие и процъфти без усилия от наша страна, без упорита морал на аскеза и без богат нравствен опит. Според св. Василий, стремежът да обичаме Бога ни е вроден. „Любовта към Бога – пише св. Теофан Затворник /1815-1994 г./ – е сродна на нашето естество. Аз считам, че тя не угасва съвсем дори у грешниците, действа в тях, приканва ги към покаяние”. „Всеки може да обикне – казва старецът Зосима от романа на Достоевски „Братя Карамазови” – и злодеецът може да обикне”. Както любовта като естествено влечение и естествен копнеж по Бога е вложена в нас от Този, Който ни е създал, така и нейното пробуждане и пълно разцъфтяване става чрез Божието благодатно въздействие, но тя и по думите на св. Иоан Златоуст е „добродетел, която зависи и от човешкото усърдие”. Макар любовта към Бога да е дар на Светия Дух, преподаван чрез кръщението, слушането на словото Божие и вярата, но с него се удостоява сърцето, очистено от покаяние, приготвено като достоен съсъд от трудовете на самия човек. „Любовта към Бога – пише св. Тихон Задонски – е най-велико Божие дарование, което там се вселява, където сърцето чрез истинско покаяние, съкрушение и съжаление е прогонило злите пристрастия и греховните навици и така то е очистено и приготвено за възприемане на този небесен дар”.

Любовта към Бога като най-висше изискване на нравствения закон и като най-висша проява на човека не може да се появи изведнъж. До осъзнаване на по-висши ценности човек може да дойде след като е осъзнал по-нисшите; човек може да култивира в себе си по-висши добродетели, след като е преминал през степените на по-нисшите.

За достигане до чистата и безкористна любов към Бога човек трябва да измине цялата стълбица на нравствената аскеза, като очисти душата си от всичко долно, низко, себично и тръгне по пътя на правдата. Най-висшите степени на нравствената аскеза, през която човешката душа трябва да мине, за да достигне до любовта към Бога, са: любовта към ближния, смирението пред Бога и доверяването на Бога.

Свойства на истинската любов към Бога

Истинската любов към Бога трябва да се съединява с вяра, без която е невъзможно да се угоди на Бога /Евр.11:6/. Както дървото се познава по плодовете, така и истинският християнин се познава по „вярата, която действа чрез любов”/Гал.5:6/. Любовта към Бога трябва да почива върху правилно познание за Божиите съвършенства и за милостта Му и благодеянията Му към нас. Без правилно богопознание, потопен в света, в който са размити границите между добро и зло, християнинът , непознаващ учението на своята вяра, много лесно може да тръгне по греховния път.

Любовта към Бога трябва да се съединява с надежда в Него. Тя трябва да бъде искрена и нелицемерна – „Възлюби Господа Бога твоего от всичкото си сърце” /Втор.6:5/ – повелява древната заповед. Истински обичащият Бога трябва изпълнява Неговите заповеди, както Сам Христос казва:”Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби” /Иоан 14:21/. Който истински обича Бога, той обича и своя ближен. Не обича Бога този, който не обича и ближния си, както учи апостолът:”Който каже:”Любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е” /1 Иоан 4:20/. „Който истински обича Бога, – пише св. Тихон Задонски – той винаги държи в паметта си Бога, Неговата любов към хората и Неговите благодеяния. Истински обичащият Бога във всичко търси Божията, а не своята слава, и се моли Божието име да се прослави:”Да се свети Твоето име”, както Христос ни учи /Мат.6:9/.” Любовта към Бога трябва да превъзхожда любовта към живота. Християнинът трябва да обича Бога повече от всичко на света, защото дължи на Бога всичко: и тялото и душата си, и временния и вечния си живот. Той трябва да проумее, че „без Бога всяко блаженство е окаянство и бедност, всяко житие – смърт, всяка радост и сладост – горчилка.” Християнинът трябва да обича Бога постоянно, дори когато е сполетяван от скърби и беди. „Силата на любовта е в духа и колкото повече тя претърпява, толкова по-силна става”.

Прояви на християнската любов към Бога

а/ страхът Божи е проявление на инстинкта за духовно самосъхранение, насочен към защита на духовния живот, към спасението на душата, т.е. към борба с греха, която се изразява двояко – в бягство от греха и решително противопоставяне на греха. „Страх Господен ще рече да мразиш злото”/Притч.8:13/ – казва премъдрият Соломон. „Страхът Господен отпъжда греховете; а който няма страх, не може да се оправдае” /Прем. Сир.1:21/, т.е. страхът Божи е пряко свързан с началото на нашия духовен ръст и без него няма общение с Бога. Преп. Антоний Велики сравнява страха Божи със светлината – както светлината, влизайки в някакъв тъмен дом, разгонва тъмнината му и го осветява, така страхът Божи, когато влиза в човешкото сърце, прогонва тъмнината и разпалва в него ревност към всички добродетели. Страхът Божи е съвършено различен от човешките страхове, които произтичат от чувство за собствената ценност. Страхът Божи, напротив, произлиза от съзнание за собствената нищожност на човека пред Абсолюта и е стремеж да не противостои на Неговата святост.

б/ благодарността към Бога е признателност за получените благодеяния, съединена с потребност да се докаже потребността на дело. Според преп. Никодим Светогорец на Бога не са нужни нашите благодарения, но за нас са необходими Божиите благодеяния. Вместилище и хранилище на тези благодеяния е благодарното сърце. „Благодарността нищо не прибавя към Бога, но ни приближава към Него”- казва св. Иоан Златоуст. Според свещ. Александър Елчанинов/1881-1934 г./“добродетелта благодарност, както и всички други наши добродетели, както подвигът на поста, молитвата, – са нужни преди всичко на нас самите. Самото наличие в нас на чувство на благодарност свидетелства за това, че в нас действително живее несъмняваща се вяра и любов към Бога” „Вярата води към благодарение на Бога, и от благодарението се задълбочава вярата” – пише св. Игнатий Брянчанинов. Благодарността към Бога се изразява: с молитви, с добро употребление на получените дарове, с принасяне жертви на Бога, с отделяне от своите блага за ближните. Св. ап. Павел на много места в своите послания призовава християните да благодарят на Бога за всичко /Еф.5:20; 1 Сол.5:18/, „за всички човеци” /1 Тим.2:1/, всичко да вършат с благодарност към Бога и Отца /Кол.3:17; Филип.4:6/.

в/ послушание към Бога. Искрената любов към Бога води към сърдечно послушание. Послушанието без любов е законничество. Господ не иска роботи, хладни хора, механически изпълнявайки Неговите повеления. Той желае хора, които ще Го обичат „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” /Марк 12:30/. Той желае свободни хора, които „от сърце” ще изберат да Му се подчинят. Послушанието произтича от доверие, затова Бог отделя толкова внимание на вярата. В Писанието е казано: ”А без вяра не е възможно да се угоди Богу” /Евр.11:6/. Господ никога не настоява за нашето послушание. Той казва съвършено определено какво очаква от нас, но не предприема никакви мерки към принуда и не ни заставя да изпълняваме Неговите заповеди. Нашето послушание трябва да излиза от духовното единение с Него. Послушанието предполага свободата и добрата воля на този, който се подчинява. Послушание може да има в отношенията между баща и син, но не и между господар и роб, защото слугата е послушен поради страх от наказание, а не поради своята добра воля. Синът пък се подчинява на баща си от любов, доброволно: ”Аз и Отец едно сме” /Иоан 10:30/. „Колкото повече се отдаваме и осланяме на Бога, отказвайки се от себе си, толкова ставаме по-достойни за Него”- пише френският философ Мишел дьо Монтен /1533-1592 г./.

г/ревност за Божията слава. Ревността за Божията слава изисква от християните, според своите сили и възможности, да разпространяват сред хората истинската вяра и

да прославят Бога с праведен живот, отклонявайки грешащите от грехове и привличайки непознаващите Бога към Христа, към живота в Христа, според Неговото учение и заповеди. Както добрите деца прославят своите родители с доброто си поведение, така и християните са длъжни да прославят своя Отец небесен със своите дела, със своя добър живот. Ревността за Божията слава трябва да бъде здрава и просветена, а не сляпа и безразсъдна; безкористна, ревнуваща действително по Бога, а не заради някакви изгоди и преимущества; да бъде чужда на всякаква ненавист, насилие, жестокост; да се отличава с веротърпимост.

Грехове против християнската любов към Бога

а/ Самолюбието, според Н. Бердяев, е най-дълбоката рана, нанесена на човека от първородния грях. Самолюбивият се затваря в кръга на собствените си интереси и цели и има предвид само собствената си чест и полза, а не славата Божия и общата полза. Центърът, около който се въртят целия му живот и дейност, не е Бог, а собственото му „аз”. Чрез самолюбието човек поставя себе си на мястото на Бога, приписва си божествени качества и свойства и върши всичко само за себе си. По такъв начин той се отчуждава от Бога, изолира се от ближните си и се затваря в себе си. Самолюбието е коренът лежи на всички човешки грехове и пороци. Авва Доротей /+620 г./ наброява греховете и пороците, които произлизат от самолюбието на 280.

б/ чрез прекомерната любов към творението човек се покланя и служи на творението повече, отколкото на Твореца. Привързаността към света, пристрастието към земни блага, любовта към света и всичко, което е в света са несъвместими с любовта към Бога. Който се е прилепил към светски и суетни неща, е прогонил от себе си Бога; по думите на апостола, любовта и приятелството с грехолюбивия свят е „вражда против Бога” /Иак.4:4/. В същия смисъл и св. Иоан Богослов съветва християните:”Не обичайте света, нито което е в света, ако някой обича света, той няма любовта на Отца” /1 Иоан 2:15/. Господ изисква към Себе Си любов „от всичкото сърце”, а не от половината. По думите на Спасителя, никой не може едновременно да угажда на Бога и на страстта користолюбие – на мамона. Бог иска цялата ни любов.

в/ неблагодарност към Бога. Човек често се обръща към Бога в периоди на изпитания, скърби и болести, просейки избавление от тях, а в периоди на външно благополучие забравя за Него, несъзнавайки, че се ползва от Неговите благи дарове и не благодари за тях. Човешката неблагодарност към Бога се проявява в това, че човек не изпълнява Неговите заповеди. Признаци на неблагодарност към Бога са немилосърдието към ближните, липсата на търпение в скърбите. Връх на неблагодарността е забравянето на изкупителния подвиг на Спасителя. Израз на страшна неблагодарност към Бога е, когато човек или не признава Божието съществуване, или отправя хули към Бога.

г/ лицемерна любов към Бога, лъжлива набожност – чрез нея Бог бива обичан привидно – с цел придобиване някоя земна и временна облага. Такива хора се опитват със съблюдаването на външните обреди да заменят истинската любов към Бога – те забравят, че истинското благочестие не се състои във външните действия. Според архим. Лазар, подобни псевдоблагочестиви хора, „превръщайки Православието в национална и домашна традиция, в набор от външни обреди и жестове или пък свеждайки го към външното достолепие, изгубват най-главното в Църквата – нашия Господ Иисус Христос. Те често се оплакват от другите и желаят да демонстрират своята „праведност”и лесно преминават от сладникавото си и показно „благочестие” към гняв и раздразнителност спрямо ближния”.

д/ лъжлива ревност по Бога или фанатизъм. Фанатизмът, според Н. Бердяев, е умопомрачение, резултат от неспособността да се обхване истината в нейната цялост. Макар да се гордее толкова с вярата си в Бога, фанатикът най-малко прилича на Него, най-малко се доближава до съвършенството на небесния Отец, защото Бог търпи злото и злите и „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри” /Мат.5:45/. Фанатизмът никак не може да бъде свързан с истинската християнска вяра, защото в истинската вяра нямат място слепотата, ненавистта и насилието. Религиозната ревност и усърдие се явяват добродетели само тогава, когато те са вдъхновени от любов и произлизат от чисто сърце и истинска вяра. Лъжлива ревност по Бога проявяват и такива християни, които се изживяват като радетели за чистотата на вярата и от позицията на своята мнима праведност, когато съзрат някакви недостатъци у ближните, вместо да ги поправят с дух на кротост, като се пазят и те да не бъдат изкушени /Гал.6:1/, не постъпват по евангелски да изобличат брата си насаме /Мат.18:15/, а правят това публично чрез медиите и така дават повод името Христово да се хули от невярващите /Рим.2:24/

Духовният живот на православния човек е насочен навътре в него. Центърът на неговата борба е в неговото сърце, там, по думите на Достоевски, „дяволът се бори с Бога”, и там, в глъбината на сърцето, под грамадата от грехове и страсти е скрито това съкровище – Царството Божие – по-ценно, от което няма на света. В това е основната разлика между духовното усърдие, духовната ревност и фанатизма.

е/ ненавист към Бога – най-тежкия грях против Бога. Обладаният от подобен грях не е в състояние да познае в пълнота Бога и поради това може да Го мрази заради непълно познание на Божието битие или на някои Негови свойства. В такива случаи човек не мрази действителния Бог, а своята погрешна, изкривена представа за Бога. Според английския философ Фр. Бейкън /1561-1626 г./, „по-добре да нямаш никаква представа за Бога, отколкото представа, която е недостойна за Него”. Невярващите в Бога мразят с истинска ненавист Бога не като действително битие, а като въображаем образ, който хората сами си създават и обоготворяват. В такива случаи омразата към Бога всъщност е омраза към мненията, схващанията и постъпките на религиозните хора или на представителите на религията, които несъвършено или недостатъчно представят Бога пред очите на невярващите. На последно място идва вече същинската омраза към Бога, при което Бог бива мразен поради порочното сърце на човека, поради злите му дела, поради робството му на сатаната. За тази омраза няма никакво извинение, защото тя е омраза на тъмнината към светлината, на доброто към злото; в нея Бог и вярващите биват мразени „без вина” /Иоан 15:24/.

Източник:

Из подготвяната за печат „Записки по християнска етика“

2.    ЛЮБОВ КЪМ БЛИЖНИТЕ

2.1.      Християнското семейство

Едно от видовете служения на обществото и ближните ­ това е семейството. Семейството е най-първото човешко общество, тук човек получава началното духовно и нравствено възпитание. В основата на семейството лежи бракът. От нравственото благосъстояние на семействата зависи благосъстоянието и на обществото, и на държавата.
Благословеното съединение на мъжа и жената в едно същество и единството на живота съставлява тайната на брака. „Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът“ (Бит.2:24) ­ така Господ определил същността на тази тайна. Богоучреденият съюз на брака, по такъв начин, се явил необходимо условие за единението на първата човешка двойка. С глагола „ще се прилепи“ Свещеното Писание отобразило тясното обединение на техните физически и духовни интереси върху основата на любовта към Бога, Неговите заповеди и благословения. Такава двуединна любов им носела радост и единство в съвместния живот.
Каква е целта на Божието установление на брака? Най-напред, умножение и съхранение на християнския род, както това е видно от думите на Самия Бог, Който благословил първите хора: „…плодете се и множете се, пълнете земята“ (Бит.1:27-28).
На второ място, взаимното подпомагане на съпрузите в този живот: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник нему подобен“ (Бит. 2:18). На трето място, обуздаване на греховните похоти на човека и на безпорядъчните влечения на неговата чувственост Тази цел на брака посочва апостолът, когато казва: „Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж“ (1 Кор. 7:1-2). Последното и най-главно задължение, възлагано на християнските съпрузи в тайнството на брака, е подготовка както на тях, така и на техните деца, ако на Бог е угодно да им ги дарува, за бъдещия живот, за бъдещото вечно блаженство
За разлика от брачните обреди в мнозинството инославни деноминации, в Православната Църква бракът не се явява договор ­ някакво юридическо съглашение с изброяване на взаимните задължения на страните. Православният брак ­ това е по-скоро създаване на малка, семейна църква за поклонение на Истинния Бог и за спасение на душите. Тази семейна църква е подчинена на Църквата Христова. Както казва св. Василий Велики, да се жениш е естествено, но бракът трябва да бъде свръхестествен, трябва да стане благо иго, което съпрузите доброволно носят за Църквата.
Всеки християнин, който създава семейство, е призван да ходи пред Бога с цялото си сърце, според израза на премъдрия цар Соломон (3 Цар.8:23). В това се състои мисионерското служение на семейството: да живее по закона Божи и да свидетелства за Бога със своя начин на живот, със своите личностни качества, с устоите на своя бит.
Християнското семейство представлява съюз, при който царят дружески отношения, взаимна поддръжка и помощ, общо участие в молитвите, в тайнствата, в радостите и скърбите, съвместен труд с цел да се направи животът по-добър, по-лек, по-благочестив, по-спасителен.
Съгласно Свещеното Писание и Свещеното Предание глава на семейството е мъжът. Да си припомним думите на ап. Павел: „мъжът е глава на жената“ (Еф. 5:23). Това съвсем не означава, че мъжът стои по-високо от жената. Пред Христос всички са равни; няма ни мъж, ни жена. Но, както и всяко високо положение, положението на глава на семейството предполага определени задължения, тежки и сложни, но в същото време интересни и многообещаващи. Свещ. Писание говори, че мъжът трябва да обича жена си, както „Христос обикна църквата и предаде Себе си за нея“ (Еф.5:25). Мъжът трябва да проявява по отношение на жената толкова грижи, внимание, опека и нежност, колкото Христос проявява по отношение на Църквата. Ние знаем, че главата на Църквата Христос умил нозете на Своите ученици. Нашият Спасител ни е показал по този начин какво значи да бъдеш глава ­ това значи да служиш, да първенствуваш в любовта, разбирането и търпението, да защитаваш и пазиш своето семейство. Именно към такова първенство е призван и мъжът. Разумната жена желае да вижда своя съпруг именно такъв и не се стреми към главенство. Трябва да разбираме думите: „жената да се бои от мъжа си“ (Еф.5:33) не в житейския смисъл на робски страх, а в духовния: „Да се бои да не обиди, да не оскърби, да не направи нещо неприятно за любимия, да загуби неговата любов и разположение“. Такъв трябва да бъде християнският брак.
Ние всички не искаме да се смиряваме: мъжете ­ пред Бога, жените ­ пред мъжете си, децата ­ пред родителите си. Доколко човечеството се е отдалечило от основните духовни принципи на живота, построен на взаимна любов, е видно от огромния труд, който се изисква за осъществяване на тази любов между мъжа и жената. Съпрузите трябва всячески да се стараят да прекратяват несъгласието и враждата в самото им начало. В семейния живот неприятностите и огорченията почти са неизбежни: съпрузите християни трябва да ги понасят с търпение и благодушие. Взаимно в дух на кротост и снизхождение трябва да гледат на слабостите и недостатъците си, и в същия този дух да ги изправят.
Скърбите в брака са неизбежни и бракът е винаги особен род мъченически подвиг. От християнска гледна точка скърбите в брака биват два вида. Едни се изпращат от Бога в изпълнение на завета „понасяйте един другиму теготите“ (Гал. 6:2), а другите са вследствие нарушение на Божиите закони. Първите спомагат за духовния ръст, за усъвършенстването на съпрузите. Що се отнася до вторите, за тяхното преодоляване трябва да бъдат осъзнати от съпрузите техните зли дела и помисли, те да се постараят да се променят и да не се завръщат повече към неправедния живот. И тогава Господ ще превърне тези скърби в нови духовни радости.
В брака става преобразяването на човека, разширяването на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, ражда се в света в нова пълнота. Само в брака е възможно пълно познание за човека, виждане на другата личност. В брака човек се потапя изцяло в живота, влиза в него чрез другата личност. Това познание дава чувството за завършена пълнота и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри.
Когато в брака се появят деца, мъжът и жената се изменят, изменят се много дълбоко, превръщайки се в баща и майка. Това е пробен камък за истинския брак. С появяването на децата в семейството се поставят основите на нови семейни отношения. Възпитавайки децата, родителите възпитават и сами себе си, защото присъствието на децата често служи като юзда против разпуснатостта, невъздържаността, изисква обмисленост и усилия, за да стане животът порядъчен, да удовлетвори материалните и духовни потребности на членовете на семейството.
Според руския религиозен философ Ив. Илин семейството се явява първичното лоно на човешката култура. Тук се пробуждат и започват да се разгръщат дремещите сили на личната душа; тук детето се научава да обича, да вярва и да се жертва; тук се поставят първите основи на неговия характер, тук се откриват в душата на детето главните източници на неговото щастие и нещастие, тук детето става малък човек, от когото впоследствие се развива велика личност или, може би, низък негодник.
Тъй като децата и юношите са още духовно неустойчиви, те понякога се поддават на съблазни. В училище и чрез средствата за масова информация на детето подсказват: ти си човек самостоятелен, човек от друго поколение, ти имаш други мисли, други идеали, не е задължително да се слушат родителите. Това антихристиянско отношение към по-старшите е много опасно, защото ако младият човек не почита своите родители, то, станал възрастен, той не ще почита своето началство, за него няма да има никакви авторитети. Такава личност, незнаеща мястото си в семейната йерархия, в социалната йерархия, представлява опасност за семейството, защото такъв човек е лошо управляем и вътрешно, и външно.
Ако детето живее вън от Църквата, то първично и водещо остава генетичното наследство, т.е. недостатъците на родителите и наклонностите на детето се сумират, а нови семена няма. Затова главното, за да стане детето християнин, е родителите да не търсят своето в него, а Божието и да се стараят не на тях да прилича, а на Христа. Много родители искат да възпитават децата си посвоему, но нямайки висок идеал, те се грижат само за това детето да не бъде по-зле от другите, да бъде образовано, да бъде облечено добре, т.е. обръщат внимание на незначителни неща, а главното пропускат. А главното е да го приучат към това то да усеща радост именно в духовния живот, т.е. те трябва да се стараят да приведат детето към Бога, трябва да разберат, че без Църквата е невъзможно да направят това. Когато човек се опитва да възпитава детето си вън от Църквата, той го лишава от много бъдещи радости, не му позволява да се разгърне в пълнота, не му дава пълнотата на битието. Затова главната задача на родителите е да въцърковят детето, така че то от детство да обикне Църквата, да остане в нея и тя да го благославя и наставлява в по-нататъшния му живот.
Най-предпазващото средство от изкушенията, които се изправят пред подрастващите, е благочестивият живот на техните родители. Те трябва да разберат, че съществува духовна връзка, а това означава, че трябва да се боят да не би чрез собствените си грехове да навредят на своите деца. И ако предпазят себе си от греха, то и децата предпазват от изкушения. Следователно родителите трябва да се грижат за съхранение на собствената си духовно-нравствена чистота.
Според Ив. Илин в семейството ­човек се учи да обича от любов да страда, да търпи и да се жертва, забравяйки за себе си и да служи на тези, които са му по-близки и по-мили от всичко. Всичко това не е нищо друго, освен християнска любов. Затова семейството се оказва като че ли естествена школа за християнска любов. В здравия семеен живот душата на човека от ранно детство се обуздава, смекчава се, приучва се да се отнася към ближния с почитание, внимание и любов. Семейството за детето е първото „ние“, възникващо от любовта и доброволното служение, където един стои зад всички и всички зад един.
Основната задача на възпитанието на детето се състои в това: за да може неговото духовно око да се отвори за всичко значимо и съществено в живота; за да се научи неговото сърце да се отзовава на всяко божествено явление в света. Трябва някак си да бъде заведена душата на детето до всички места, където може да намери и преживее нещо божествено. Трябва детето да получи достъп навсякъде, където Духът Божи диша и зове, и се разкрива ­ както в самия човек, така и в обкръжаващия го свят. Душата на детето трябва да се научи да възприема въпреки целия земен шум и въпреки цялата неизкоренима пошлост на ежедневния живот свещените следи и тайнствените уроци на Всевишния: да ги възприема и да ги следва; трябва да се направи така, че в душата на детето да проникват възможно повече лъчите на любовта, радостта и Божията благодат“.
Както и самата Църква Христова, така и християнското семейство е подхвърлено на гонения и преследвания, които понякога приемат твърде изтънчени форми. В днешно време стереотипите на масовата култура клонират съзнанието на немислещите маси, в които нямат място нито християнските идеали, нито семейните ценности. Да имаш патриархално семейство днес не само не е просто, но и не е престижно. Потребителската нагласа прониква в семейната психология като ръжда, разяждаща метала.
Много хора се замислят днес за мястото на семейството в техния живот и за своите способности за изграждане на семейство. Според Минския и Беларуски митрополит Филарет, ако те не намерят чистотата в нашите християнски семейства, те няма да я намерят никъде, защото нападенията на княза на този свят върху семейните устои са твърде многообразни. Затова ние трябва постоянно и настойчиво да правим аналогия между Църквата и семейството, ежедневно и ежечасно да призоваваме Бога за Свидетел на нашия живот и да утвърждаваме в съзнанието на нашето християнско общество правдата на живота, чиято същност се състои в това, че семейството ­ това е малка Църква в служение на Бога и хората.

Свещ. Йоан КАРАМИХАЛЕВ

2.2.      Светостта и важността на брачния съюз

У нас, братя и сестри, има такива съюзи, които са скрепени и осветени от Самия Бог и които поради това никоя власт човешка няма право да разрушава. Какви са тези съюзи? Тези, от които се съставлява и чрез които се поддържа целият наш обществен живот. Подобни съюзи от изключителна важност са семейните, гражданските и църковните; за тях може да се каже: каквото Бог е съчетал, човек да не разлъчва. Кой е най-първият съюз? Без съмнение, съпружеският.
Колко важен е съпружеският съюз е видно от това, че той е установен от Бога още в рая, и от Бога е указана важната цел на този съюз:  и сътвори Бог човека, по Божий образ го сътвори: мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се и напълнете земята (Бит. 1:27-28). Следователно, в съпружеството е коренът на всяко човешко общество и Божието благословение, дадено на съпружеството, се простира над целия човешки род. Поради това велико благо произлиза от тези съпружества, които съхраняват върху себе си благословението Божие, но велико е злото от онези съпрузи, които по своя вина загубват това благословение или сключват своите  съюзи съвсем без благословение – самоволно. Така лошите съпружества, сключени противно на Божията воля, умножили развращението в допотопния свят и навлекли страшен гняв Божий върху целия човешки род. Господ Иисус Христос показал важността на брачния съюз не само с това, че благоволил на брака в Кана Галилейска за първи път да открие Своята чудодейна сила, но и с това, че в Своята Църква открил особен извор на благодат за съпрузите християни, като приел техния съюз в числото на Своите свещени тайнства. Тази тайна, т.е. тайната на брака, е велика: но аз говоря за Христа и за Църквата (Еф. 5:32): така апостолът изобразява високото значение на християнския брак. Велика е, казва, тайната на брака, защото е образ на светейшия съюз на Христа с Църквата. От това високо понятие за християнския брак се извеждат всички задължения на съпрузите християни.
И на първо място: не са ли християните, встъпващи в брак, длъжни по подобаващ начин да се приготвят за този толкова важен и свещен съюз, който се сключва за цял живот? От съчетаващите се Църквата изисква определено пълнолетие, най-вече за да са способни те да разберат значението на брака и важността на обязаностите, които приемат на себе си чрез брака. Също така Църквата изисква от бъдещите съпрузи добре да знаят закона Божий, за да могат с течение на времето да научат на вяра и благочестие децата, които ще им дарува Бог. Запрещава се всякакво принуждение към брак, та да бъде бракът съюз на любовта, а не принудително обвързване. Впрочем каква трябва да бъде любовта на съчетаващите се? Не страстна и сляпа, която не разсъждава и не знае важността на брачния съюз; а благоразумна, разсъдителна, покорна на Божията воля и оградена със страх Божий. Ако така добре женихът и невестата се подготвят за тайнството брак, то ще им бъде леко да изпълнят и важните обязаности, които произтичат от този освещаван от Църквата съюз.
Главната и обща обязаност на съпрузите християни е любовта и верността – добродетели, които повече от всичко уподобяват техния съюз на съюза на Христа с Църквата. Любовта им нека бъде чиста, не користна за каквато и да била светска изгода, любов във всеки случай готова и душата си да положи за своя приятел. Съпружеската вярност трябва да бъде непоколебима, неизменна до смърт, вярност, чужда не само на прелюбодейни дела, но и на прелюбодейни мисли и чувства. Нека се почитат съпрузите като принадлежащи един на друг и съставляващи една плът, както говори Писанието: ще бъдат двамата една плът. Така учи и светият апостол: жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената (1 Кор. 7:4). Към общите обязаности на съпрузите се отнася така също взаимната помощ един към друг, която християните не бива да свеждат единствено до житейските нужди, но са длъжни да простират и върху духовните потребности, т.е. длъжни са да си помагат един на друг в делото на спасението, да се утвърждават един другиго във вярата и упованието в Бога, не само да се молят един за друг, но и един с друг, и по този начин да съставляват в своето малко общество домашна църква. Всичко това е особено нужно тогава, когато Бог им дарува деца – нужно, казвам, за да се одухотворяват децата от християнските добродетели на своите родители.
Какви са особените обязаности на мъжа и особените обязаности на жената? Те произлизат от отношенията, в които Божието слово поставя мъжа спрямо жената и жената спрямо мъжа. Мъжът е глава на жената, казва апостолът (Еф. 5:23), а жената се нарича тяло на тази глава. Както главата управлява тялото, предугажда опасностите за него, защитава го, така мъжът притежава управляващата власт в дома и е длъжен да пази и защитава своята жена; преди всичко той е длъжен да се грижи за нейната издръжка и за издръжката на цялото семейство. Така именно заповядва апостолът: тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – Църквата (Еф. 5:28-29). – Какво се казва на жената? – Вие, жените, покорявайте се на мъжете си. Както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко (Еф. 5:22, 24). Казано е също: жената да се бои от мъжа си. Покоряване и боязън на любовта. Защото такова е покоряването и боязънта на Църквата по отношение на Христа – с това отношение апостолът сравнява и отношението на жената към мъжа. Какво е това покоряване и боязън на любовта? Покоряване във всичко, което не е противно на закона, охотно, свободно и искрено; боязън не мъчителна, не рабска, но благодушна и дружеска, т.е. опасение и грижлива внимателност да не оскърбиш с нещо любимия и уважаван приятел. Впрочем не е ли длъжен и мъжът да уважава своята жена? И нему апостол Петър предписва да въздава чест на жената. Вие, мъжете, говори, живейте благоразумно с жените си, и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съсъд (1 Петр. 3:7). Каква чест? Като на своя помощница, като на стопанка в дома, като на майка на децата, а особено, по думите на същия апостол, като сънаследница на благодатния живот. В това отношение, т.е. в делото на спасението правата и преимуществата на мъжа и жената са съвършено еднакви, както свидетелства апостол Павел:  в Христа Иисуса, говори, няма мъжки пол, ни женски: защото всички вие едно сте (Гал. 3:28). От своя страна жената няма ли право да дава полезни съвети на своя мъж? Някога Сам Бог заповядал на Авраам да послуша гласа на Сарра, когато тя защитавала честта на своя син Исаака (Бит. 21:12). Така нека и съпругата християнка да пази честта на своето семейство, а ако вижда невнимателни постъпки на своя съпруг, да се старае с кротост да го предпазва от заблуждения и да го вразумява. Впрочем, благочестивата жена може и е длъжна благотворно да въздейства на мъжа си не толкова с думи, колкото с пример: та ако някои, пише апостол Петър, мъже не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени (1 Петр. 3:1). Същият апостол заповядва на съпругите християнки да се стараят да украсяват себе си не с красиви одежди, а най-вече с кротост и търпеливост: тяхното украшение, говори, да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух (1 Петр. 3:3-4). Ето истинската красота, която не увяхва и в старостта; ето украшения, достойни за всяко уважение, които не само не са разрушаващи за семейството, а съставляват най-хубавото негово богатство! Защото добродетелната жена, по думите на Соломон, е по-скъпа от бисер; сърцето на мъжа й е уверено в нея и той не ще остане без печалба (Притч. 31:10-11).
Ще попитат: как трябва да се мисли за безбрачния живот, какъвто водят мнозина в наше време. Трябва, братя, да различаваме живот чист, девствен, и живот безбрачен, нечист, беззаконен. Първият е украшение на християнството и се похвалява от словото Божие; а вторият се осъжда и от евангелското учение и от естествения закон и нанася безчестие на името на християнина. Против такъв толкова непорядъчен живот е достатъчно да приведем следните устрашаващи думи на апостола: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евр. 13:4)

2.3.      За съпрузите

„Удивително нещо – казва светителят Тихон, – удивително и заедно с това достойно за съжаление! Къде другаде, на пръв поглед, би могло да има любов по-искрена от любовта между мъжа и жената! По силата на самата природа човек обича баща си и майка си; но Свещ. Писание говори: ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът (Бит. 2:24). Следователно, мъжът и жената са една плът, по думите на Писанието. А кой би враждувал със своята плът? Никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява (Еф. 5:29). Но колко вражди има понякога между тези хора, които са така тясно свързани помежду си! Така, именно, действа дяволската хитрост: където забележи повече любов, там прилага и повече старание да разруши съюза на любовта и да посее своята вражда. А колко вреда бива от това – не може да се изкаже!“… Но как да се избегне това зло? Нека да чуем мъдрите наставления на същия светител: „Мъжът – казва той – е длъжен да обича своята жена: вие, мъжете, обичайте жените си, поучава апостолът, и като пример привежда Самия Христа, Сина Божий, Който обича Своята Църква (Еф. 5:25). Жената е длъжна не само да обича своя мъж, но и да му се покорява: вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както подобава, в Господа (Кол. 3:18). И двамата са длъжни да съблюдават вярност един към друг, да пазят съпружеското ложе непорочно, защото е казано: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евр. 13:4). До самата смърт нито мъжът може да остави жената, нито жената – мъжа; както един другиму са обещали пред Бога, така са длъжни да останат неразлъчни до смъртта“. Ето главните обязаности на мъжа и жената според указанията на светителя Тихон: мъжът – да обича своята жена, жената – да се покорява на мъжа си, и двамата да си бъдат верни един на друг. Забележете: на мъжа е казано само: обичай, но не е казано: покорявай се, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата (Еф. 5:23). А на жената е казано: обичай и се покорявай, защото и светият апостол е заповядал: На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж (1 Тим. 2:12). „Нека и сега жената не се срамува да нарича своя мъж господар, ако иска да бъде дъщеря на светата Сарра!“ – казва светителят Тихон.
Ето, от Самия Бог е установен порядъкът на отношенията между мъжа и жената! И няма по-щастливо от онова семейство, в което се спазва този порядък – където мъжът обича жена си, жената обича мъжа си и му се покорява, където и двамата живеят в съвършена хармония, така че у тях няма нито едно домашно дело, което да не се решава чрез общ съвет – и мъката и радостта, нещастието и щастието – всичко се дели поравно! Кой не знае, че и мъката, доверена на близък приятел, е само наполовина мъка; и радостта, споделена със сродния човек, е вече двойна радост? А какъв по-близък приятел може да има мъжът, ако не жената, и кой за жената е по-близък и сроден от мъжа? О, щастлив е мъжът, комуто Бог е изпратил добродетелна жена; по думите на Премъдрия – тя е по-скъпа от всякакви бисери! (Притч. 31:10). Щастливо е семейството, в което мъжът и жената живеят във взаимна любов – от Господа е благословено това семейство! Но веднага щом в семейството се наруши този от Самия Бог установен порядък на отношения между мъжа и жената, не очаквай добро, щастие не ще види семейството. А този порядък се нарушава, когато или жената вземе връх над мъжа, или мъжът тиранства над жената, или пък, накрая, при цялото благоразумие на мъжа жената не иска да изпълнява своите задължения и във всичко се противи на мъжа си.
И в действителност ето какъв дом се гради там, където жената, както се казва, командва над мъжа: мъжът е безразсъдно готов да изпълни всеки неин каприз. Колко жалко е да гледаш такъв човек! Той я обича безумно и безумно й угажда във всичко, но тази безумна любов единствено вреди и на него, и на нея. Тя става своенравна и капризна, а той се превръща просто в прислужник на своята жена; тя е неговият идол, той не смее без нейното позволение и крачка да направи, и дума да продума; жената се меси във всяко негово дело, не само домашно, но и служебно-обществено, макар тя и нищо да не разбира от тези дела; но мъжът не смее да й противоречи; той се бои от суровия й поглед, трепери от грубите й думи. Децата виждат всичко това и престават да уважават баща си, а майката стои зад тях като планина и покрива всичките им бели и глупости… Горко на такъв мекушав мъж, горко на цялото семейство! Искате ли да знаете докъде може да доведе подобно преобръщане на установения от Самия Бог порядък? Спомнете си Соломон, този най-мъдър сред премъдрите царе: заради капризите на своите жени той устроил в своята столица идолски капища и сам принасял жертви на идолите. Спомнете си Ирод, който не посмял да откаже на своята жена (разбира се, той добре е знаел, че дъщерята проси, подучена от майка си) – какво? Страшно е да се изкаже! – главата на най-великия от пророците! Спомнете си, накрая, хилядите примери, когато децата, разглезени от майката, са гонели от дома родния си баща.
Но случва се и обратното. Случва се, мъжът почти да не счита своята жена и за човек. Разсвирепял се е пиян и ето, на кого да покаже власт? – на жената… Не му се е удало нещо в работата – отново жената е виновна. И с причина, и без причина над бедната жена се сипят побои и ругатни… „С моята жена, каквото си поискам, това и правя!“ – разсъждава безумният мъж. И колко мъка носи такава страдалица, колко й се налага да изтърпява мълчаливо – един Бог знае!… А  когато се замислиш, че това се върши в християнско семейство, между православни люде, то ти става срамно пред някои евреи, които по-добре от такива православни се отнасят към своите жени!… „Приятели мои! – поучава един добър пастир – Жената съвсем не е робиня на мъжа, а приятел, помощница, според назначението Господне. Следователно, не ли като с равен на него приятел е длъжен мъжът да се отнася към нея? Жената е създадена от Бога нарочно от реброто на мъжа: следователно не жената, а самите себе си петним, унижавайки жената, и срещу самите себе си, срещу своята плът и кръв въставаме в подобни случаи. Нещо повече: твоята жена е майка на родните ти деца; чрез побоите ти я унижаваш в техните очи. Тя ти е дадена от Самия Бог и ти пред лицето на цялата Църква си обещал да я обичаш до гроб; тя е също такава участница в даровете на Светия Дух, както и ти; тя е член на Църквата, както си и ти, и твоя сънаследница в Небесното Царство. А ти нея, сънаследницата Христова, биеш и измъчваш? – „Но тя си го заслужава!“ – ще кажеш ти. – А ти не заслужаваш ли, Господ да те наказва ежечасно за твоите беззакония? Ти си забравил колко пъти си ограбвал своето семейство, пропивайки семейното достояние? Ти си забравил за греховете на невярност към своята жена? – Но тя е свадлива? – А ти винаги ли си бил ласкав с нея и старал ли си се с ласка да я поправиш? – Тя е глупава? – А ти умен ли си, като мислиш с побои да й влееш ум?… Св. апостол Павел увещава: обичайте жените си и не бъдете към тях сурови (Кол. 3:19). Живейте благоразумно с жените си, поучава св. апостол Петър, и отдавайте им чест като на по-слаб съсъд, като на сънаследници на благодатния живот (1 Петр. 3:7). Помнете: пред Бога няма мъжки пол, ни женски (Гал. 3:28), всички са равни, а по-горе е този, който повече благоугажда Нему!
Случва се, накрая, и това, че колкото и благоразумно да постъпва мъжът, той по никакъв начин не може да установи порядък в дома; жената във всичко се бърка, макар и нищо да не умее да прави, във всичко се противи на мъжа или въобще нищо не иска да прави, захвърля децата и домакинството единствено на мъжа и се занимава само със себе си, с разкрасяването си. А бива ли въобще да се говори за жена пияница? Какво може да бъде по-противно от пияна жена?!… Понятно е, че тук вече не може и дума да става за добра съветница; наистина по-добре е да живееш с лъв и змей, отколкото да живееш с такава жена! (Сир. 25:18)… Търпи и търпи нещастният мъж такава жена, а да захвърли всичко, сам къде ще отиде? – Да удави своята тежка горест…
Но не, нещастни мой братко в Христа! Не ходи там, не погубвай своята душа! Този кръст ти е изпратил Господ, а Той и Сам понесе за нас с теб кръст – и то колко тежък! Той иска ние да бъдем причастници на Неговите страдания: и ето, изпраща на този, когото обича, тежки кръстове. Понеси с търпение своя кръст до край; не се бой от неговата тежест; Който ти го е възложил, Той и ще ти помогне: защото Той е Господ Милосърден. А кой знае, може би, за твоето търпение Той и твоята жена ще обърне на пътя на спасението? О, каква радост ще бъде това за теб, да, и не само за теб, но и за всички ангели небесни! Амин.

Ловчанска Св. Митрополия